Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 49

Той седеше на масата, опрял чело на скръстените си отгоре ръце. Изглежда не чу отварянето на вратата. Устройството трябваше да го изведе на линия няколко секунди преди да ме допусне вътре, тъй че вероятно бе разполагал с десетина виртуални минути, за да преодолее първоначалния шок и да осъзнае къде се намира.

Изкашлях се леко.

— Добър вечер, Денг.

Той вдигна глава и втренчи поглед в мен. Думите потекоха от устата му като водопад.

— Прецакаха ни, човече, направо ни прецакаха. Някой ни чакаше там, кажи на Хенд, че охранителната му система нищо не струва. Те сигурно…

Той млъкна и ококори очи, когато осъзна, че вижда непознат.

— Да.

Денг скочи на крака.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Това няма значение. Виж…

Но беше късно. Нахвърли се върху мен, стиснал гневно юмруци. Отстъпих назад.

— Виж, няма никакъв смисъл да…

Той скъси дистанцията и нанесе последователно два удара — с крак на височината на коляното и с ръка — към гръдната ми кост. Отбих ритника, блокирах юмручния удар и го повалих на земята. Опита се да нанесе още един удар с крак, докато падаше, и се наложи да отскоча, за да не получа ритник в лицето. Междувременно Денг се надигна с пъргавината на котка и отново се хвърли към мен.

Този път го пресрещнах, отбих атаките му и го повалих с точни попадения с коляно и лакът. Той се преметна във въздуха и се стовари с трясък на пода, притискайки лявата си ръка отдолу. Метнах се след него, тръшнах се на гърба му и му извих другата ръка, докато китката изпука.

— Така, достатъчно. Намираш се в шибаната виртуалност. — Поех си дъх и снижих глас. — Ако още ми се опъваш, ще ти счупя ръката. Ясен ли съм?

Той кимна, доколкото можеше, с лице, притиснато в пода.

— Добре. — Поотпуснах леко натиска върху ръката му. — Сега ще те пусна и двамата ще си поговорим цивилизовано. Искам да ти задам няколко въпроса. Не е нужно да ми отговаряш, ако не желаеш, но в твой интерес е да ме изслушаш.

Надигнах се и се отстраних от него. Той се изправи, масажирайки навехнатата си ръка, и се отпусна на стола. Настаних се от другата страна на масата.

— Имаш ли проследяващо устройство?

Той поклати глава.

— Всъщност, какво те питам. И без това няма да ми кажеш истината. Поставили сме ти отразителен шифрозаглушител. А сега, искам да знам кой ти е началникът?

Той ме погледна.

— И защо да ти казвам, шибаняк такъв?

— Защото, ако го сториш, ще върна твоята „колода“ на корпорация „Мандрейк“ и те най-вероятно ще те „пренахлузят“. — Наведох се напред. — Денг, предлагам ти го само веднъж. Сграбчвай възможността, докато я има.

— Ако ме убиеш, „Мандрейк“ ще…

— Не — поклатих глава. — Гледай реално на нещата. Ти какъв пост имаше? Оператор на охранителни системи? Специалист по тактическо разгръщане? Такива като теб „Мандрейк“ може да ги рине с лопата. Във военните хранилища има взводни командири, които са готови да направят свирка, за да ти вземат службицата. Никой не ще да е на фронта. Никой не държи на теб, приятелче. Повярвай ми. Никой.

Мълчание. Той седеше и ме наблюдаваше с нескрита омраза.

Измъкнах и последния си коз.