Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 29

Но се събудих, преди да се покаже на повърхността.

Усетих внезапно болка в мускула на стъпалото и приседнах на пясъка. Останките на съня потънаха някъде в съзнанието ми, търсейки връзка с нещо по-реално.

Може би съзнанието ми беше превъзбудено след сражението с „умните“ мини. Тогава, при подводната детонация, морето също се бе надигнало. Изтегнах се по гръб и направих опит да се отпусна. Сутрешното слънце вече набираше сили и скалите бяха започнали да се напичат. Оставих на мислите ми да се понесат на воля. Времето минаваше незабелязано.

Телефонът ми избръмча едва чуто. Пресегнах се, без да отварям очи, и го включих.

— Готови сме за танци — чух гласа на Шнайдер. — Още ли си на скалите?

Надигнах се неохотно.

— Аха. Обади ли се?

— Всичко е наред. Знаеш ли, кодиращото устройство, дето го открадна — страхотно е. Чува се, сякаш този, с когото разговаряш, е до теб. Очакват ни.

— Слизам веднага.

Все още изпитвах известна тревога. Сънят не си бе отишъл напълно.

„Нещо се мъти“ — помислих.

Прибрах телефона и заслизах надолу.

Археологията е мръсна наука.

Човек си мисли, че след всички тези високотехнологични открития от последните няколко столетия ровичкането из старите гробници ще се е превърнало във фино изкуство. В края на краищата, в наши дни можем да засичаме следи от марсианската цивилизация на междупланетни разстояния. Сателитните спътници и дистанционното сканиране ни позволяват да откриваме заровените им градове под десетки метри твърда скала и на стотици метри дълбочина под водата. Дори имаме машини, които могат да правят предположения за предназначението на останките. След почти половин хилядолетие практика би трябвало да сме станали наистина добри в тази насока.

Но си остава фактът, че колкото и да е съвършена техниката за откриване, натъкнеш ли се на нещо, трябва да го разкопаеш. Корпорациите вложиха огромни пари в опитите на учените да разберат марсианците и тяхната технология, но нивото на разкопките може да се похвали със също толкова финес, колкото посещението на зажаднял екипаж на междузвезден лайнер в някой космодрумен бардак. Корпорациите се интересуват единствено от находките, за тяхно щастие липсват досадни марсианци, които да вдигат олелия за разрушаването на околната среда. Така че, когато работата приключи, никой не си дава труда да почисти.

Ето как се получават местенца като Изкоп 27.

Едва ли това е най-привлекателното име за градче, но поне в него има известна доза точност. Изкоп 27 е възникнал около местата на разкопките, носещи същото название, служил е в продължение на петдесетина години като спалня, столова и място за отдих на археологическата група, а след това е бил изоставен на своето постепенно отмиране. От първоначалния археологически комплекс бе останало само правоъгълно ръждясало скеле, което все още стърчеше към небето, задържано от изпънати железни въжета, и бе първото нещо, което зърнахме, докато се приближавахме от изток. Градчето започваше отвъд отсрещния край на скелето, разпръсквайки се хаотично във всички посоки, подобно на някакви напълно лишени от чувство за естетика бетонни гъби. Сградите рядко надхвърляха пет етажа и много от тях бяха в напреднал стадий на разруха, сякаш изгубили стремежа си да растат поради липсата на обитатели.