Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 24

— Аз вече не работя за Протектората, Таня.

Вардани махна с ръка.

— Униформата, която носиш, говори друго.

— Тази униформа — посочих с отвращение черната куртка — е само временна.

— Не мисля така, Ковач.

— Шнайдер носи същата — напомних.

— Шнайдер… — Тя поклати едва забележимо глава. Очевидно все още го познаваше като Мендел. — Шнайдер е задник.

Погледнах към брега и совалката, откъдето долитаха ритмични потропващи звуци. Беше се затворил и твърдеше, че щял да поправя нещо, но причината явно бе друга. Никак не му се понрави психотехниката, която приложих на Вардани, още по-малко, когато му казах, че двамата ще си поговорим край огъня.

— Така ли? Вие двамата не бяхте ли…

— Добре де — въздъхна тя, без да отделя очи от огъня. — Той е един привлекателен задник.

— Познаваше ли го преди разкопките?

Тя поклати глава.

— Никой не познаваше никого преди разкопките. Назначават те, тръгваш натам и се надяваш всичко да мине добре.

— Била си назначена на Дангрекския бряг? — попитах нехайно.

— Не. — Тя потръпна от вечерния хлад. — Аз съм капелан. Бих могла да отида на степните разкопки. Но предпочетох Дангрек. Останалите от групата дойдоха по назначение. Драскачи. Бяха все млади и ентусиазирани, но нямаха представа за моите мотиви.

— И какви бяха твоите мотиви?

Настъпи продължително мълчание. Взех мислено да се коря за грешката, която бях допуснал. Представата ми за Гилдията на археолозите бе съвсем повърхностна, придобита от научните списания, които бях разлиствал. Никога досега не се бях срещал с капелан от Гилдията, а онова, което ми бе разказал Шнайдер за разкопките, очевидно бе само неговата, при това доста бедна на информация, версия. Трябваше ми цялата история. Но ако е имало нещо, което Таня Вардани е получавала в изобилие по време на затворничеството си в лагера, това със сигурност са били постоянните разпити. Едва доловимата хапливост в гласа ми вероятно й бе подействала като мародерна бомба.

Тъкмо се чудех какво да изстискам от мозъка си, за да запълня възцарилата се тишина, когато тя проговори отново с глас, на който му липсваха няколко микрона, за да е съвършено непоклатим.

— Ще търсите кораба, нали? Менде… — тя се поправи — Шнайдер ли ти каза за него?

— Да, но бе доста пестелив на информация. Знаехте ли, че корабът е там?

— Не точно. Но нещо подобно трябваше да се случи рано или късно. Чувал ли си за Вичински?

— Чувал съм, разбира се. Теорията за центъра, нали?

Тя си позволи една тъничка усмивка.

— Теорията за центъра не принадлежи на Вичински, по-скоро му дължи всичко. Това, което той е казал — между многото други неща, — е, че всичко, което до момента знаем и сме открили, що се отнася до марсианците, сочи, че обществото им е било далеч по-антагонистично от нашето. Нали разбираш — крилати и месоядни, произлезли от летящи хищници, почти без културни данни за групово поведение. — Думите й потекоха гладко, сякаш четеше лекция пред аудитория. — А това предполага необходимостта от далеч по-обширна лична територия, отколкото е необходима на хората, и липса на стремеж към социални контакти. Мисли за тях, като за хищни птици. Самотни и агресивни. Това, че са строили градове, идва да подскаже, че все пак са успели, макар и в известна степен, да надмогнат генетичното си наследство, може би по същия начин, по който хората са успели донякъде да се отърват от ксенофобските си наклонности, придружаващи груповото поведение. Разликата между Вичински и останалите изследователи е, че според него подобни наклонности могат да се потискат само до време и че с развитие на технологичното общество те могат да се възродят отново. Следиш ли мисълта ми?