Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 23

Почувствах, че разговорът набира сила, и това ме обнадежди.

— Вече го казах. Страх. Преклонение. Големите, лоши, високотехнологични Емисари, яздещи хипертунелни лъчи и издокарани в свръхусъвършенствани „ръкави“, за да смазват съпротивата. И това сме правили, разбира се, но хората не знаят, че най-успешните ни операции са по същество чисто дипломатически мисии, в които почти не се пролива кръв. Режимно инженерство. Идваме и си отиваме и никой не разбира, че сме били там.

— Говориш така, сякаш се гордееш с това.

— Не се гордея.

Тя ме погледна внимателно.

— Затова ли каза „на времето бях Емисар“?

— Донякъде затова.

— И какво е да не си вече Емисар? — Грешах. Това не беше разговор. Таня Вардани ме разпитваше. — Оставка ли подаде? Или те изхвърлиха?

Усмихнах се.

— Предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.

— Предпочиташ да не говорим за това? — Тя не повиши глас, но въпреки това долових гневни нотки. — Дявол те взел, Ковач. За какъв се мислиш? Дошъл си на тази планета, с твоите шибани оръжия за масово поражение и маниери на професионален убиец, а сега искаш да ми играеш на „обиденото дете вътре в мен“! Майната ти на теб и твоята душевна болка. Аз едва не умрях в оня лагер. Жени и деца издъхнаха в ръцете ми. Пукната пара не давам какво си преживял. Щом те питам — отговаряй. Защо вече не си Емисар?

Съчките в огъня изпукаха. Потърсих кехлибареното сияние на разпалените въглени и известно време му се любувах. Пак видях онези лазерни трасета, трепкащи върху калната земя, и обезобразеното лице на Джими де Сото. Бил съм на това място в спомените си безброй пъти, но от това не ми става по-леко. Някакъв идиот някога е казал, че времето лекува всички рани, но в ония времена не са имали Емисари. Умовете ни са тренирани да помнят всичко, до последната подробност, с кристална яснота, а когато напуснеш служба, няма как да върнеш обратно и спомените.

— Чувала ли си за Иненин? — попитах я.

— Разбира се. — Трудно беше да се повярва в обратното, не се случва често да натрият носа на Протектората, а когато това стане, новината светкавично се разпространява надалеч.

— Бил ли си там?

Кимнах.

— Говорят, че всички загинали от вирусна атака.

— Не всички. Загинаха тези от втората вълна. Противникът разпръсна вируса твърде късно, за да засегне ударната група, но част от него се просмука в комуникационната мрежа и тогава изпържи повечето от хората. Аз извадих късмет. Имах повреда в свързочния блок.

— Изгуби ли много приятели?

— Всичките.

— И тогава ли напусна?

Поклатих глава.

— Освободиха ме по непригодност. Психопрофилът ми не отговарял на изискванията за Емисар.

— Но нали каза, че свързочният ти блок…

— Пострадах не от вируса, а от последствията. Имаше съдебно разследване — сигурно и за това си чула.

— Не обвиниха ли Върховното командване?

— Да, за около десет минути. После всички обвинения бяха отхвърлени. Горе-долу по това време изгубих своята пригодност за служба като Емисар. Ако искаш, наречи го криза на доверието.

— Много трогателно. — В гласа й вместо гняв се долавяше само безкрайна умора. — Жалко, че не са те задържали повечко, нали?