Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 215

Нищо не се случва тук.

Микронишката се заби в кожата, проряза я сякаш бе от тесто и достигна интерфейсния биоимплантант. Смътна болка. През тънката рана се процеждаше кръв, която се стичаше надолу по дланта ми. Чух развълнуваното дишане на Вардани и след миг тя изстена — паякът я бе ухапал.

„Нищо не се случва… — продължавах да си повтарям. — Не и тук и сега.“

Сучиади крещеше.

Пристегнах нишката отново и стиснах наранената си длан. Забодох палец в раната и го завъртях, докато…

НИЩО не се случва тук. Съвсем нищо.

… разкъсах плътта.

Болеше въпреки ендорфина, но точно това исках. Под кървавата маса от кръв и тъкан прозираше белезникавата повърхност на имплантанта, набраздена от миниатюрни електронни вериги. Разширих още малко ръбовете на раната, докато се откри цялата пластина. След това се пресегнах нагоре и долепих кървящата си длан до неутрализатора.

Натиснах с всичка сила.

За един кратък миг си помислих, че късметът ме е изоставил. Късметът, който ми бе позволил да изтегля нишката без да разкъсам някой голям кръвоносен съд, и да достигна имплантанта, без да прекъсвам важни сухожилия. Късметът никой да не ни следи от камерите. Подобен късмет рано или късно се изчерпва и аз реших, че моментът е настъпил, когато неутрализаторът се размърда под наранената ми длан. Помислих си, че цялата внимателно изградена от емисарската школовка сграда на моето вътрешно спокойствие е на път да рухне.

По дяволите!

Интерфейсната пластина — програмирана да се държи враждебно спрямо всякаква непозната електроника — се размърда в дланта ми и нещо изщрака в главата ми.

Неутрализаторът издъхна с тъничък, електронен писък.

Изпъшках и оставих на болката да излезе на воля през стиснатите ми зъби. След това отделих внимателно повредената машинка от тила си. Невростимулаторите вече се бяха задействали и болката в раната се притъпяваше.

— Вонсава — рекох, след като махнах неутрализатора. — Искам да излезеш навън и да намериш Тони Луманако.

— Кого?

— Сержанта, който ни докара тук снощи. — Вече нямаше нужда да потискам чувствата си, но усещах, че школовката продължава да го прави. Сякаш се бях потопил в океан от безмерно търпение. — Казва се Луманако. Вероятно ще е някъде около ешафода. Кажи му, че трябва да разговарям с него. Не, почакай. Кажи му, че се нуждая от него. Точно тези думи използвай. Никакви обяснения. Нужен ми е веднага. Това ще го доведе.

Вонсава погледна към спуснатото покривало на изхода. Зад стените се чуваха приглушените писъци на Сучиади.

— Да изляза навън? — попита тя.

— Да. Съжалявам. Бих излязъл аз, но това е по-рисковано. А и ти все още носиш една от тези гадинки.

Огледах внимателно коремчето на повредения неутрализатор. На пръв поглед не се забелязваха никакви поражения. Пипалата му бяха застинали в полусвито положение.

— Добре — кимна Вонсава. — Тръгвам.

— И… Амели?

— Да?

— Запази спокойствие отвън. Гледай да не се вълнуваш много.