Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 20
Ричард Морган
Прицелих се в най-предната мина и я свалих с първия изстрел. В същия миг обаче другите шест изстреляха едновременно към нас своите торпеда.
— Засякоха ни.
— Виждам — отвърна провлачено Шнайдер и совалката се изви рязко, описвайки убягваща маневра. Поръсих морето с цял рояк микроси, програмирани за автоматично търсене на целта.
Според мен „умна“ мина не е най-точното название. В действителност те са доста тъпи. И съвсем оправдано, тъй като са конструирани за строго определена дейност, която не изисква кой знае какви интелектуални способности. Обикновено се прикрепват към морското дъно с помощта на зъбци, осигуряващи по-добра стабилност при изстрелването, и чакат жертвата да мине отгоре. Някои дори се закопават в тинята, за да се скрият от спектроскенерите, или се маскират като останки от корабокрушение. По същество обаче мините си остават статични оръжия. Изстрелят ли се, могат дори да летят, но точността им значително страда от това.
И което е по-важно, мозъчетата им са снабдени с догматичната „или-или“ система за засичане на целта, която маркира всичко под и над водата, преди да се насочи към него. Срещу въздушния трафик тя използва микроси „вода-въздух“, а срещу корабите — торпеда. Последните са в състояние да преминават в ракетен режим, използвайки допълнителни реактивни двигатели, но си остават
Носейки се ниско над морската повърхност със скорост, граничеща със свободно реене, най-вероятно щяхме да бъдем разпознати като кораб. Торпедата излязоха зад нас, привлечени от примамката, и бяха унищожени от оставените там микроси, още докато се опитваха да превключат на ракетни двигатели. Друг облак микроси, който пратих на запад, свали две, после и трета от мините. При такова темпо…
Аварийният индикатор мигаше в горния десен ъгъл на полезрението ми и под него се нижеше информационна таблица. Спусъковият механизъм отказваше да се подчини на ръцете ми и последните два микроса лежаха неизстреляни в своите установки. „Шибани тилови доставки!“ — ми мина през ума със скоростта на падащ метеор. Блъснах копчето за автовъзстановяване, но рудиментиралият мозък на совалката беше твърде муден, когато се зае с блокиралите вериги. Останалите три мини изстреляха ракети „вода-въздух“ към нас.
— Шшш…
Каквито и други недостатъци да притежаваше, Шнайдер беше отличен пилот. Още преди да произнеса името му, той изправи совалката на опашка. Главата ми се блъсна назад в облегалката и пред очите ми изплува небето, из което се носеха няколко ракети.
— Блокирах.
— Зная — отвърна той със стиснати устни.
— Пусни им отражатели — извиках, опитвайки се да не обръщам внимание на алармите, които проглушаваха ушите ми. Висотомерът за секунди се изкатери над един километър.
— Готово.
Отново познатият тътен на диполната бомба, която — с двесекундно закъснение — бе осеяла небето зад нас с микроскопични електронни примамки. Като ято гладни акули, ракетите се извиха нататък. Оръжейното табло в дясната част на полезрението ми засия в зелено и сякаш за да докаже, че с нея вече всичко е наред, пусковата установка изпълни последната ми команда, изстрелвайки два микроса в пустото небе пред нас. Противонатоварващото поле не бе в състояние да компенсира напълно рязката маневра и аз почувствах завоя в червата си, като сблъсък с леденостудена вода.
