Читать «Вихрушка» онлайн - страница 96

— Готов ли е за полет хеликоптерът ви? — попита капитанът.

— Да… — промърмори Петикин. — Готов е.

— Тогава го вдигайте във въздуха и изчезвайте по най-бързия начин. Не забравяйте да оставите вратите отворени и да ми дадете знак с палец, когато сте готов за старт. Май ще се наложи да ви правим компания. — Капитанът се извърна към единия от войниците си и рязко му нареди: — Тенцинг, отивай с него!

После отново премина на фарси и започна да ругае иранците, сочеше им противоположния край на летището, където битката продължаваше, макар и с поотслабена интензивност. Тенцинг побутна все още замаяния Петикин и го поведе към хеликоптера.

— Моля ви, побързайте, сахиб — рече той и се облегна на едната от отворените врати с насочена към тълпата пушка. Петикин нямаше нужда от втора покана.

През портала нахлуха нови бронирани коли, които не им обърнаха внимание, и се насочиха към пистата. След тях се появиха големи полицейски и военни формирования, които се пръснаха край оградата в отчаян опит да изолират базата от настъпващата към нея тълпа, чийто тътен ясно се долавяше. Офицерът от САВАК нервно размени няколко думи с английския капитан, хората му извръщаха разтревожени лица към портала, от който все по-ясно се разнасяше ревът „Аллах е велик“, накъсван от автоматична стрелба и експлозии. На двеста метра от оградата се появи авангардът на огромната тълпа, една паркирана наблизо кола лумна като факла.

Когато чу включването на моторите, полицаят ядосано се извърна към хеликоптера, но в същия момент през портала нахлуха тълпи въоръжени младежи с цивилни дрехи. „Муджахидини!“, изкрещя някой, войниците се скупчиха и откриха огън. Прикрити зад бронираната кола, капитанът и вторият войник хукнаха към хеликоптера и скочиха вътре. Петикин даде пълна газ, вдигна тежката машина на сантиметри от посърналата трева, изви рязко, за да заобиколи един горящ камион, и с полюшване започна да набира височина. Капитанът залитна, почти изпусна гранатата от резкия завой, пръстите му не успяха да вкарат предпазната игла в дупката й. Седнал на предната седалка, той се вкопчи здраво в нея, отвори вратата и пусна гранатата навън. Остана приведен, докато се увери, че тя пада на празно място.

— Отлично! — усмихна се той при тътена на експлозията, после затвори вратата, закопча предпазния си колан и хвърли поглед към войниците зад себе си.

Петикин за миг зърна вдигнатия му палец — беше зает да се измъкне час по-скоро от района на Техеран. Когато градът остана назад, той снижи машината над обсипаните с редки храсталаци хълмове, пое курс далеч от населени места и се зае да провери дали няма пробойни от куршуми. Едва след като се увери, че хеликоптерът е невредим, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Господи, капитане, не зная как да ви благодаря! — рече той и протегна ръката си. Главата продължаваше да го боли. — Отначало ви взех за кошмарен мираж, капитан…

— Рос. А това са сержант Тенцинг и ефрейтор Гуенг.

Петикин стисна ръцете на войниците и също им благодари. Бяха дребни и жилави мъже, здрави като скали. Тенцинг беше доста възрастен, може би някъде към петдесетте.