Читать «Вихрушка» онлайн - страница 76

Всички се съгласиха. Французите започнаха да бъбрят помежду си, жестикулираха, двама отидоха да разтоварят някакво оборудване, трети — да помогне на човека, който все още повръщаше. Работниците от сондата се пръснаха. Японците чакаха и наблюдаваха. Боси суеверно докосна перката.

— Просто за късмет, а, Скраг?

— Защо пък не? И ти, и пътниците се отървахте леко, не беше лошо приземяване.

— Каква е причината? — полюбопитствува дьо Плеси.

— Не знам, друже — отвърна Скрагър. — Над Сири Три имаше ято малки морски птици. Възможно е някоя от тях да е влязла във витлото и да е причинила счупването — не усетих нищо, пък и няма как да усетя. Знам, че тази сутрин витлото беше съвсем наред, защото и двамата го проверихме, както обикновено. — Той вдигна рамене. — Божа работа.

— Oui. Espece de con! Не ми харесва тази Божа работа. — Дьо Плеси намръщено погледна хеликоптерната площадка. — Може ли да дойде тук 206 или „Алует“, за да ни прибере на части?

— Ще извикаме друг 212 и ще паркираме нашия някъде там. — Скрагър посочи към вътрешната част на площадката за кацане, близо до извисяващите се кули на работещите сонди и крановете. — Имаме колелета в багажното отделение, така че няма да е трудно и няма да ви забавим.

— Добре, добре, тогава ще ви оставим да си вършите работата. Останалите ще дойдат с мен — нареди важно дьо Плеси. — Струва ми се, че всички имаме нужда от малко кафе, а после и от чаша „Шабли“ с лед.

— Мислех, че на всички сондажни кули има сух режим — обади се Касиги.

Дьо Плеси вдигна вежди.

— Да, има, мосю. Разбира се. За иранците, не за французите. Разбира се. Но нашите сонди са френски и се подчиняват на френските закони. — И продължи внушително: — Трябва да полеем благополучното кацане, а днес вие сте гости на la Belle France, така че нека да бъдем цивилизовани и да заобиколим правилата — за какво са правилата, ако не за да се заобикалят? Хайде, после ще направим обиколката и те проведем срещите.

Всички, освен Касиги го последваха.

— А вие, капитане? — попита той. — Вие какво ще правите?

— Ще чакаме. Хеликоптерът ще докара резервни части и инженери — отвърна Скрагър. Чувствуваше се неловко, не искаше да е близо до който и да е японец, не можеше да потъпче спомена за толкова много приятели, загубени във войната толкова млади, а той да е още жив и непрекъснато да се измъчва от постоянния въпрос: „Защо тях, а не мен?“. — Ще чакаме, докато го поправят, а после ще се приберем у дома. Защо, питате?

— Кога ще бъде това?

— Преди залез-слънце. Защо?

Касиги погледна назад към перката.

— С ваше позволение, бих искал да летя обратно с вас.

— Това… това зависи от капитан Воси. Официално той е капитан на този полет.

Касиги прехвърли вниманието си към Воси. Младият пилот познаваше неприязънта на Скрагър към японците, но не можеше да я разбере. Точно преди излитането му беше казал:

— По дяволите, Скраг Втората световна война е била преди милиони години. Сега Япония е наш съюзник — единственият ни голям съюзник в Азия.

Но Скрагър беше казал:

— Зарежи това, Ед.

И той го бе направил.