Читать «Вихрушка» онлайн - страница 43

Джеймс Клавел

— Никога, никога не съм попадал в кошмар като този, Чарли — продължи Ногър Лейн потресен. — Войниците бяха млади като сганта и всички изглеждаха изплашени до смърт. Прекалено много им идва нощ след нощ тълпите крещят и хвърлят камъни… Саморъчна запалителна бомба улучи един войник в лицето и той лумна в пламъци, закрещя… и после тези копелета ни заклещиха и започнаха да малтретират Паула, нахвърлиха се върху нея, опипваха я, късаха й дрехите… Полудях и успях да хвана едно от тия животни и му размазах лицето — сигурен съм, че го заболя, натиках му носа между очите и ако не беше този молла…

— Успокой се, момчето ми — обади се Петикин загрижено, но младежът не му обърна никакво внимание и забързано продължи:

— … ако не беше този молла, който ме издърпа, щях да продължа да го удрям, докато не станеше на кайма. Исках да му извадя очите — Бога ми, опитах се, сигурен съм, че го направих… Исусе Христе, никога не съм убивал с голи ръце, никога не съм искал, до тази вечер, но сега поисках и щях да го направя…

Ръцете му трепереха. Той отмахна косата от очите си, гласът му стана остър, по-силен.

— Онези копелета, те нямаха право да ни докосват, но сграбчиха Паула и… и… — Сълзите го давеха, устата му се отваряше, но не излизаха никакви думи, в ъгълчетата й изби пяна. — И… и убивам… Исках да го убияяя…

Петикин рязко се наведе напред и зашлеви младия мъж с опакото на ръката си през лицето, просвайки го на дивана. Останалите се стреснаха. Лейн се вцепени за момент, после скочи на крака, за да се хвърли към нападателя си.

— Спри, Ногър! — изрева Петикин. Командата спря младежа. Той зяпна глупаво по-възрастния мъж, като стискаше юмруци.

— Какво ти става, по дяволите, за малко да ми счупиш ченето! — изръмжа Лейн яростно. Но сълзите му бяха спрели и очите му се проясниха отново. — Е?

— Извинявай, момко, но щеше да изперкаш, виждал съм го…

— Я стига! — избухна Лейн.

Овладя се, но им трябваше доста време да му обяснят всичко и да го успокоят, момичето също. То се казваше Паула Джанкани — високо момиче, стюардеса от „Алиталия“.

— Паула, скъпа, по-добре е да останеш тук тази вечер. Започна полицейският час. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Да, говоря английски, мисля, че…

— Ела с мен, ще ти дам някои неща. Ногър, ти ще спиш на дивана.

По-късно Джени и Макайвър напразно се мъчеха, но не можеха да заспят — пречеха им ревовете и стрелбата в нощта.

— Искаш ли чай, Дънкан?

— Добра идея. — Той стана заедно с нея. — О, по дяволите, забравих! — Отиде до бюрото и извади една малка, лошо завита кутийка. — Честита годишнина. Не е кой знае какъв подарък — най-обикновена гривна, купих я на пазара.

— О, благодаря ти, Дънкан. — Докато я развиваше, тя му каза за саздърмата.

— Какъв кучи син! Няма нищо. Следващата година ще си купим в Шотландия.

Гривната беше сребърна с грубо обработени аметисти.

— О, толкова е красива, точно такава исках! Благодаря ти, мили.