Читать «Вихрушка» онлайн - страница 136

Дьо Плеси го наблюдаваше мълчаливо.

— Какво съмнително видя у този човек?

Скрагър повдигна рамене. Преди двигателите да наберат пълна мощност, моряците бяха хванали Саид и другите двама и ги мъкнеха към мостика.

206 се понесе като стрела към брега. Двамата ранени бяха вече на носилките. Нагласиха ги бързо на задната седалка. Скрагър помогна на ранения французин да се качи на предната седалка — ръцете и китките на Бюло бяха бинтовани. Запушил носа си, за да не вдишва смрадта, Скрагър вдигна хеликоптера и отлетя обратно, приземявайки се като перушинка. Лекарят и медицинският персонал вече чакаха с готова кръвна плазма и морфин за подкожно инжектиране.

След секунди Скрагър отново се насочи към брега. След малко и последната носилка беше натоварена и той отлетя, за да кацне пак така внимателно. Докторът както миналия път чакаше с готова спринцовка и се спусна към носилката под въртящите се перки. Но този път не я използува, а сви рамене:

— Съжалявам! Този човек е вече мъртъв. — После с наведена глава забърза към операционната. Санитарите отнесоха тялото.

Скрагър завърши всички процедури, заключи машината, отиде до парапета и повърна в морето. Откакто преди години беше усетил миризмата на пилот в разбит горящ биплан, изпитваше постоянен ужас да не попадне в подобна ситуация. И сега не успя да понесе миризмата на изгоряла човешка кожа и коса. Избърса устата си, вдиша свеж въздух и благослови късмета си. На три пъти бяха прострелвали самолета му, два пъти беше горял, но всеки път се беше отървавал. Четири пъти беше падал, но бе спасил и себе си, и пътниците — два пъти над джунглата, един в гората, един път с горящ двигател.

— Но ми се размина — промърмори той. — Поне досега.

Чу стъпки. Обърна се и видя Касиги, който идваше по палубата с по една бутилка леденостудена бира „Кирин“ в ръце.

— Моля, заповядайте — каза Касиги сериозно и му подаде едната бира. — Изгарянията ми действат по същия начин. И на мен ми се повръщаше. Аз… отидох до операционната, за да видя как са ранените и… ми стана ужасно лошо.

Скрагър отпи с благодарност. Студената течност с аромат на хмел го съживи; пяната приятно шумеше.

— Божичко, друго си е. Благодаря ти, приятелю. — И след като го каза веднъж, му беше по-лесно да го каже и втори път: — Благодаря ти, приятелю.

Касиги го чу и двата пъти и го прие като голяма победа. Един моряк бързаше към тях със съобщение от телекса в ръка. Даде го на Касиги, който се приближи до най-близката лампа, сложи си очилата и зачете. Скрагър чу как дъхът му секва и го видя да пребледнява още повече.

— Лоши новини ли?

— Не… Просто… имаме проблеми.

— Мога ли да помогна с нещо?

Касиги не му отговори. Скрагър чакаше. Забеляза смущението, изписано в очите на мъжа, докато лицето му оставаше безстрастно. Сигурен беше, че Касиги размисля дали да му каже, или не.

— Не, едва ли — най-после отвори уста Касиги. — Отнася се за нашия нефтохимически завод в Бандар-е Делам.

— За японския строеж? — Както всички в Залива, Скрагър знаеше за огромния, струващ три и половина милиарда долара проект, който, когато бъдеше завършен, щеше да стане най-големият нефтохимически комплекс в Мала Азия и Средния Изток и чието сърце щеше да бъде заводът за триста хиляди тона етилен. Строеше се от седемдесет и първа и беше почти завършен. — Това се казва завод!