Читать «Вихрушка» онлайн - страница 112

Но не каза нито дума. Вместо това се зае да размишлява за съдбата на селцето.

— Ако къщите изгорят, те лесно ще ги построят отново. На ръка ще отнесат всичко, което представлява ценност — проговори моллата опитвайки се да прикрие омразата си. — Ако искате, можете да поговорите с тях, ваше превъзходителство.

Селяните отказаха да напуснат, въпреки че Киаби сто пъти им обясни какво ги очаква. Хусаин също се опита да им каже, че огънят е единственото средство да спасят водата си и останалите селца. Безуспешно. По време на дневната молитва моллата повтори настояванията си. Старейшините проведоха кратък съвет, после един от тях пристъпи крачка напред и рече:

— Такава е волята на Аллах. Ние оставаме тук.

— Да бъде волята Му — предаде се Хусаин, завъртя се на токове и тръгна към хеликоптера.

Кацнаха още веднъж до пробойната. Петролът вече не течеше, от тръбата се оцеждаха последните капки.

— Руди, карай нагоре по продължение на тръбите — нареди Киаби. — Когато видиш къде започва разливът, пусни му една ракета. Ще се справиш ли?

— Ще опитам — отвърна Руди — Никога досега не съм използувал сигналния пистолет.

Пое нагоре, а останалите се върнаха при хеликоптера, спрян на безопасно разстояние. Когато стигна на подходящо място, Руди вкара ракетата в цевта, дръпна ударника и натисна спусъка. Откатът беше по-силен от очакваното, пламналият фосфор на ракетата описа ниска окръжност над земята, удари се в скалистия терен, подскочи и цопна сред петролната локва. За миг нищо не се случи, после земята сякаш експлодира, огромни пламъци се издигнаха над мостчето и погълнаха преобърнатата до него кола. Горещата ударна вълна го лъхна в лицето, към небето се издигна черен стълб дим. Огънят бързо плъзна надолу по течението.

Втората червена ракета се издигна високо, после тъна в реката и я запали. Не видяха точно как стана това, само чуха страхотния рев на неконтролираните пламъци. Когато излетяха и поеха срещу вятъра, видяха как пламъците се спускат надолу към крайбрежието. Пътят им се очертаваше от плътни облаци черен дим и се насочваше към селцето. Мъже, жени и деца бягаха нагоре по склона, всеки грабнал в ръце някаква покъщнина. Селцето потъна в пламъци и изчезна от лицето на земята буквално за секунди.

Четиримата пътници в хеликоптера поеха към дома.

За Киаби домът беше главната областна квартира на „Иран Ойл“ в покрайнините на Ахваз — спретнат комплекс от бели сгради и добре напоявани полянки, заобиколени от висока ограда и с площадка за хеликоптери в центъра.

— Благодаря ти Руди — въздъхна той и отвори вратата. Група въоръжени мъже изскочиха от прикритията си в момента на приземяването и заобиколиха хеликоптера. Моллата прехвърляше топчетата на броеницата си.

„Такава е Божията воля — рече си Киаби. — Направих, каквото мога, споменах Аллах в своите молитви, убеден съм, че постъпих правилно. Но докато съм жив, ще проклинам враговете на Аллаха и най-опасния сред тях — фалшивия пророк Хомейни, главатар на банда убийци.“