Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 84
Иън Колдуел
— Петрос — казвам, — пристегни картончетата с ластиче. Мисля, че приключихме.
Вече набирам номера.
— Алекс? — обажда се Лео. — Всичко наред ли е?
— Да ти се е мяркало някакво име на заподозрян за убийството на Уго?
— Не, никакво.
— А предупредиха ли ви да си отваряте очите за някого?
— Не.
Озадачен съм. Ако либелусът вече е издаден, тогава убиецът на Уго знае, че е обект на съдебно обвинение. Но никой дори не го търси.
— Ще звънна тук-там — уверява ме Лео. — Ще попитам гвардейците, които са на смяна в двореца. Може би те са получили различни заповеди.
Лео има достатъчно висок чин, затова се съмнявам, че са издадени заповеди през главата му. Тъкмо се каня отново да се заровя в кодекса, когато някакво раздвижване в коридора привлича вниманието ми. Чувам шумоленето на нещо, подпъхнато под вратата.
— Един момент, Лео.
Плик. На който пише моето име. Почеркът ми е смътно познат.
Отварям го и вътре намирам една-единствена снимка. На нея се вижда вътрешността на хотела и източен свещеник, който излиза през входната врата. Ахвам от изумление.
— Какво има? — пита Лео.
Свещеникът съм аз.
Снимката е направена предишния ден от отсрещната страна на двора. На гърба има бележка със същия почерк.
— Агент Мартели!
Чувам шум в далечината. Отваря се асансьор. Когато се обръщам да погледна, мярвам полите на черна дреха да изчезват в кабината. Свещеник, който си тръгва. Обръщам се обратно.
— Агент Мартели!
Но този участък от коридора е празен. Мартели го няма. Групичка православни свещеници край асансьора ме гледат загрижено.
Усещам как Петрос стои зад мен и ме дърпа за расото. Безмълвно го вдигам на ръце и хуквам към най-близкото стълбище.
— Какво има? — провиква се той.
— Нищо. Всичко е наред.
Дърпам дръжката на вратата към стълбището, но тя не се отваря. Заключена е.
Връщаме се в стаята и залоствам вратата. Звъня на мобилния на Симон, но явно в музея няма сигнал. Затова набирам номера на полицейското управление.
— Ало? Жандармерия на Ватикана.
— Обажда се отец Андреу. Беше ми дадена охрана, но агентът е изчезнал. Нуждая се от помощ.
— Да, отче, разбира се. Един момент.
Когато се връща на телефона, човекът ми казва:
— Съжалявам, но няма охрана, отпусната на ваше име.
— Станала е грешка. Аз… аз трябва да намеря агент Мартели.
— Мартели е тук. Един момент, моля.
Изумен съм. Разпознавам безпогрешно гласа отсреща.
— Мартели на телефона.
— Агент, обажда се отец Андреу — изломотвам. — Къде сте?