Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 84

— Петрос — казвам, — пристегни картончетата с ластиче. Мисля, че приключихме.

Вече набирам номера.

— Алекс? — обажда се Лео. — Всичко наред ли е?

— Да ти се е мяркало някакво име на заподозрян за убийството на Уго?

— Не, никакво.

— А предупредиха ли ви да си отваряте очите за някого?

— Не.

Озадачен съм. Ако либелусът вече е издаден, тогава убиецът на Уго знае, че е обект на съдебно обвинение. Но никой дори не го търси.

— Ще звънна тук-там — уверява ме Лео. — Ще попитам гвардейците, които са на смяна в двореца. Може би те са получили различни заповеди.

Лео има достатъчно висок чин, затова се съмнявам, че са издадени заповеди през главата му. Тъкмо се каня отново да се заровя в кодекса, когато някакво раздвижване в коридора привлича вниманието ми. Чувам шумоленето на нещо, подпъхнато под вратата.

— Един момент, Лео.

Плик. На който пише моето име. Почеркът ми е смътно познат.

Отварям го и вътре намирам една-единствена снимка. На нея се вижда вътрешността на хотела и източен свещеник, който излиза през входната врата. Ахвам от изумление.

— Какво има? — пита Лео.

Свещеникът съм аз.

Снимката е направена предишния ден от отсрещната страна на двора. На гърба има бележка със същия почерк. Кажи ни какво криеше Ногара. А отдолу се мъдри телефонен номер. Спускам се към вратата и я отварям.

— Агент Мартели!

Чувам шум в далечината. Отваря се асансьор. Когато се обръщам да погледна, мярвам полите на черна дреха да изчезват в кабината. Свещеник, който си тръгва. Обръщам се обратно.

— Агент Мартели!

Но този участък от коридора е празен. Мартели го няма. Групичка православни свещеници край асансьора ме гледат загрижено.

Усещам как Петрос стои зад мен и ме дърпа за расото. Безмълвно го вдигам на ръце и хуквам към най-близкото стълбище.

— Какво има? — провиква се той.

— Нищо. Всичко е наред.

Дърпам дръжката на вратата към стълбището, но тя не се отваря. Заключена е.

Връщаме се в стаята и залоствам вратата. Звъня на мобилния на Симон, но явно в музея няма сигнал. Затова набирам номера на полицейското управление.

— Ало? Жандармерия на Ватикана.

— Обажда се отец Андреу. Беше ми дадена охрана, но агентът е изчезнал. Нуждая се от помощ.

— Да, отче, разбира се. Един момент.

Когато се връща на телефона, човекът ми казва:

— Съжалявам, но няма охрана, отпусната на ваше име.

— Станала е грешка. Аз… аз трябва да намеря агент Мартели.

— Мартели е тук. Един момент, моля.

Изумен съм. Разпознавам безпогрешно гласа отсреща.

— Мартели на телефона.

— Агент, обажда се отец Андреу — изломотвам. — Къде сте?