Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 85

— На бюрото си — отговаря той рязко. — Охраната ви беше отменена.

— Не разбирам. Случи се нещо. Нуждая се от помощта ви. Моля ви, елате в „Санта Марта“.

— Съжалявам, отче, обадете се на охраната на хотела като всички други гости. — И ми затваря.

Петрос наблюдава с неистова тревога как събирам багажа ни.

— Тате, къде отиваме?

— При вуйчо Лучио.

Вече съм се обадил в апартамента на Лучио. Дон Диего е на път. Той ще ни придружи обратно до апартамента на последния етаж в палацото на вуйчо ми.

— Какво става? — пита Петрос, стиснал ръката ми.

— Не знам. Просто ми помогни да събера багажа.

Десет минути по-късно на вратата се чука. Надниквам през шпионката и виждам Диего заедно с непознат за мен швейцарски гвардеец. Отключвам вратата.

— Отец Алекс — казва Диего, — това е капитан Фурер.

— Какво се е случило, отче? — пита Фурер.

— Някой пъхна снимка под вратата ми.

Той клати глава.

— Невъзможно. Достъпът до този етаж е ограничен.

Показвам му плика, но той не обръща внимание.

— Стълбището е подсигурено — казва, — а обслужващите асансьора не биха качили на този етаж никой, който няма ключ за стая.

Значи това е имала предвид монахинята вчера, като спомена предпазните мерки, които са взели сестрите.

— Видях расо на свещеник, който се качваше в асансьора — заявявам.

— Трябва да има друго обяснение — отговаря Фурер. — Ще изясним въпроса долу.

Диего протяга ръце да поеме багажа ни. Петрос схваща жеста погрешно и се втурва в обятията му за прегръдка. Диего ми хвърля озадачен поглед над рамото му и пита къде е охраната ни от жандармерията. По-надолу по коридора православните свещеници продължават да ни наблюдават.

Монахинята на рецепцията е с черна дреха.

— Аз качих плика — казва тя. — Какъв е проблемът?

— Откъде се появи? — питам я.

— Пристигна по пощата.

Само че няма нито марка, нито адрес. Някой го е донесъл на ръка. Дали след като се бяха опитали да ми го предадат лично?

Забелязвам, че във фоайето няма жива душа. Трапезарията е затворила рано и една табела гласи, че задният параклис също е затворен. Коридорите са отцепени с кордони.

— Какво става? — питам монахинята на рецепцията.

— Ремонт — отговаря.

Друга табела съобщава, че до последния етаж, където бяхме настанени с Петрос, може да се стигне само с втория асансьор.

— Сестро, казвали ли сте на някого къде сме настанени? — питам аз.

Тя изглежда загрижена.

— Не, разбира се. Имаме строги разпореждания. Сигурно е станало някакво недоразумение.

Бъркам в расото си и вадя ключа за стаята ни. На ключодържателя релефно са изписани инициалите на хотела, а до тях е гравиран номерът на стаята ни. Чудя се дали грешката не е моя. Дали пък някой не е виждал този ключодържател. Той подсказва къде сме отседнали с Петрос.

— Напускате ли хотела, отче? — пита монахинята и се пресяга да вземе ключа.

— Не — казвам аз и го пъхвам обратно в расото си. Надали ще се върнем тук, но няма нужда и това да оповестяваме.

Диего взема саковете ни и махва към вратата.

— Колата ви чака.

Нашата кола. До палацото на Лучио се стига за пет минути пеша. Обаче никога през живота си не съм изпитвал такава признателност, че ще се кача в кола.