Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 81

Ръкопис от 1192 г.

1192 година. Шейсет и осем години преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.

Разглеждам всички табелки във витрината и внезапно проумявам. Уго изтъква нещо. Огромният фотос на едната стена на галерията е точно срещу ръкописите до другата стена. Нашата библиотека срещу вашата лаборатория. Вашата наука тепърва прохожда и няма памет, но нашата Църква е древна и не забравя нищо. Тези книги на практика доказват, че радиовъглеродните изследвания грешат: всяка книга в тази витрина споменава реликва, наглед сходна на плащаницата, и всички тези текстове са написани преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.

Взирам се в чудатите необичайни имена на авторите им. Ордерик Виталис. Гервазий от Тилбъри Тези ръкописи са звезден прах от вече изчезнала вселена. Оригинални текстове от латински автори, творили в епохата на кръстоносните походи. За началото на разкола между католици и православни обикновено се смята 1054 г., когато гневен папски пратеник в столицата на православието Константинопол си позволява волността да отлъчи патриарха от Църквата. Но това никога не би се случило, ако хората от Запада вече не са били откъснати от Изтока и от неговите християнски традиции. Десетилетия по-късно кръстоносците отново отварят очите на Запада и ръкописите, които виждам тук, написани през XII в., улавят точно този момент. Позанемареният ми латински е достатъчно добър, за да забележа новината, която пристига от Светите земи, новината, която неспирно владее католическото въображение: има един град, наречен Едеса, в който се пази древно платно с мистичен образ на Исус.

Нямах представа за мащаба на доказателствата, които беше открил Уго. А тепърва идваше ред на „Диатесарон“, вероятно в последната зала пред мен.

Неочаквано Петрос се отскубва от ръката ми.

— Симон! — провиква се той.

Вдигам поглед и виждам, че брат ми се приближава бързо към нас, връхлита като хищна птица — тънък като рапира, с развято расо.

— Какво има? — питам го.

Сините му очи се въртят възбудено. Вдига Петрос с една ръка и ме побутва по гърба с другата, повежда ни към задния вход на музея.

— Снощи в апартамента на Лучио дойде посетител — казва тихо. — Пратеник от Трибунала във връзка с Уго.

С нетърпение очаквам да чуя следващите му думи Трибуналът на Рота Романа е вторият по ранг католически съд.

— Свикват членовете на Трибунала — съобщава ми Симон. После продължава на гръцки, за да не разбира Петрос: — Да съдят убиеца на Уго.

— Кого са арестували?

Симон ме поглежда нетърпеливо.

— Никого. Ще проведат каноничен процес. Каноничното право. Кодексът на Църквата. Само че Трибуналът в повечето случаи разглежда молби за прекратяване на бракове. Не се занимава с убийства.

— Невъзможно — казвам. — Кой го реши?

Ватиканът има свое гражданско право. Можем да осъждаме престъпници и да ги изпращаме в италиански затвори. Именно по този начин следва да бъде съден убиецът на Уго. Не по църковния закон.