Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 56

— Какво има? — попитах шепнешком.

Той обаче беше твърде скован, за да говори. Само очите му се движеха. Погледна към часовника, после към далечния край на пътеката.

Най-накрая различих едва чуто механично бръмчене. Мотор, който се върти по-тихо от далечното свистене на вентилатор. Асансьорът.

— Да не би да сме задействали алармата? — попитах. — Има ли друг изход?

— Не мърдай.

Надникнах в празното пространство между рафтовете. И след миг очите ми го доловиха. Раздвижване близо до вратата. Уго отстъпи назад.

„Какво правиш?“, попитах само с устни.

Той тихо прибра всичко в брезентовия сак и го преметна през рамо, без да откъсва поглед от вратата. След секунда в подземието се разнесе глас:

— Доктор Ногара, покажете се, моля ви.

Ръката на Уго стисна сака. Той коленичи и показа скенера на стената, за да ми напомни да не мърдам. След това бавно започна да се отдалечава.

— Изпраща ме държавният секретар — прозвуча гласът. — Трябва да знам какво правите тук.

Уго вдигна три пръста във въздуха, но аз не разбрах сигнала. Затворих ръкописа и се приготвих да го върна обратно на рафта.

— Знаем, че сте работили в Турция — продължи гласът само през няколко стелажа. — Знаем, че отец Андреу ви помага. На няколко пъти го проследих до летището в Анкара. Той работи за нас, така че имаме право да знаем къде ходи.

Уго се беше ококорил от страх. Отчаяно ми правеше знаци да не връщам книгата на мястото ѝ. Отново вдигна ръка във въздуха, но този път беше изпънал само два пръста.

Зърнах силуета на мъж в расо.

Пристъпих към стоманената врата, но Уго ми махна да се дръпна. Погледна часовника си и вдигна във въздуха един пръст.

Страховете ми ме надвиха. Тутакси върнах „Диатесарон“ върху рафта и се отправих към вратата.

Щом ме видя да тръгвам, Уго се извърна и се стрелна към ръкописа.

— Книгата! — дрезгаво възкликна той. — Книгата!

Звукът отекна в подземието. Силуетът се обърна. В този миг таймерът на часовника на Уго се включи. Светлините тутакси угаснаха.

— Бягай! — кресна Уго в тъмното.

Аз се приведох и се втурнах към сребристата аварийна светлина, процеждаща се под стоманената врата. Зад мен се стрелна нещо. Чувах насеченото трополене на стъпки, после пронизителен механичен вой. Алармата.

— Върви! — провикна се Уго. — Взех го!

Рязко завих по коридора и хукнах към асансьора. Докато неистово натисках копчето, изникна Уго, понесъл „Диатесарон“.

— Побързай! — кресна той. — Идва!

Вратите се отвориха и ние влетяхме вътре. Броени мигове преди отново да се затворят, вперих поглед навън, застинал от смайване и очакване да зърна лицето на онзи мъж. Но подземието остана тихо. Той така и не се появи.

Докато асансьорът се качваше, Уго притисна книгата към гърдите си и затвори очи.

— Кой беше този? — попитах.

— Не знам.

— Трябва да кажем на вуйчо ми.

Горе пред асансьора ни чакаше жандармерията. Арестуваха ни. Един час по-късно пристигна дон Диего и ни освободи.

— Какво намерихте долу? — попита вуйчо Лучио, когато се върнахме в апартамента му.

Сега, като се замислям, вероятно отговорът на Уго му е спасил кожата.