Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 246

Представям си как Уго сам е пристигнал в Кастел Гандолфо с бележките си и с ръкописа, готов за най-храброто дело на живота си. Да се откаже от плащаницата, която му беше скъпа като собствена рожба. Да я пожертва в името на истината. Смелият ми приятел. Безстрашен до самия край. Дори в това страховито и ужасно последно действие.

— Защо не ми казахте това? — промърморва Йоан Павел на брат ми.

Симон се мъчи да се овладее и накрая казва:

— Защото, ако знаехте, никога нямаше да предложите плащаницата на православните. А ако нямахме какво да им предложим, нямаше да има никаква надежда за обединение. Уго беше готов да умре в името на тази тайна. Неговият избор беше и мой.

Гледал съм хиляди снимки на Йоан Павел. Той е един от най-често снималите хора в историята. Ала никога не съм го виждал такъв. Бръчките на лицето му се разкривяват измъчено. Здраво стисва очи и главата му клюмва назад. Архиепископ Но̀вак се навежда и му прошепва загрижено няколко думи на полски.

Симон стои неподвижно. По лицето му не помръдва нито едно мускулче.

Но̀вак бърза да оповести:

— Ще се съберем отново, когато Светият отец реши.

Той изкарва Йоан Павел в съседния кабинет и затваря вратата. След секунда тя отново се отваря. Монсеньор Миетек, вторият секретар, влиза забързано и казва пребледнял:

— Ще изпратя всички до долу със служебния асансьор.

Повеждат ни като стадо. Докато чакаме в коридора, Миетек не отделя пръст от копчето, а щом кабината пристига, ни вкарва вътре и докосва копчето. Едва в последния миг поставя длан върху ръката на Симон и казва:

— Вие не, Ваше преосвещенство, вие останете.

Става толкова бързо, че едва мярвам Симон, докато вратите се затварят помежду ни. Вперил е поглед в мен. В никой друг, в нищо друго. Далече зад него обаче се отваря врата. На прага застава архиепископ Но̀вак и забожда очи в брат ми, който вижда единствено мен.

44.

Чакам го цяла сутрин. После и следобед. Гледам от прозореца на апартамента как върховете на дърветата започват да се клатят. И как боклучетата по покритите с обли камъни алеи се раздвижват и се пръсват под напора на надигналия се вятър. Ще вали.

Малко след пет се чува бързо почукване на вратата. Втурвам се да отворя.

Брат Самуел. Лицето му е пребледняло. Възбудено казва:

— Бързо, отче Алекс. Трябва да слезете.

Хуквам надолу. Но там заварвам не Симон, а малка процесия. От вратата на Здравната служба излизат двама дякони със свещи, следвани от човек, който носи кръста. След тях крачи свещеник, който тихо напява, и накрая е ковчегът на Уго.

На паркинга отвън не чака катафалка. Вместо това шествието поема по улиците под ръмящия дъжд и завива наляво преди граничната порта, за да влезе в църквата на Ватиканската енория.