Читать «Петото евангелие» онлайн - страница 2

Татко беше гръко-католик, а не римокатолик, което ще рече, че имаше дълга брада и различно расо, отслужваше литургия, а не меса и бе имал право да се ожени преди ръкополагането си за свещеник. Обичаше да казва, че ние, източните католици, сме пратеници на Бог, посредници, които ще подпомогнат обединението на католици и православни. В действителност усещането да си източен католик понякога наподобява на това да си бежанец на границата между две враждуващи суперсили. Татко се стараеше да прикрива бремето, което носеше вследствие на този факт. По света има над един милиард римокатолици, а източните католици като нас са едва няколко милиона, затова той беше единственият женен свещеник в държава, управлявана от мъже, дали обет за безбрачие. Цели трийсет години другите свещеници във Ватикана го гледаха отвисоко, докато той работеше над купища документи и им ги изпращаше нагоре по йерархията. Издигна се чак в самия край на кариерата си, но беше издигане, съпътствано от ангелски криле и арфи.

Майка ми почина скоро след него. Според лекарите — от рак. Но те не разбираха. Родителите ми се бяха запознали през шейсетте и в онзи кратък миг всичко им изглеждало възможно. Двамата танцуваха в апартамента ни. Бяха оцелели след тежък период в немилост и продължаваха пламенно да се молят заедно. Роднините на майка ми бяха римокатолици и повече от век бяха изпращали свещеници нагоре по стълбицата на Ватикана, затова лишили дъщеря си от наследство, когато се омъжила за грък с рунтава брада. След смъртта на татко тя ми каза, че се чувства странно да има ръце, а вече да няма кой да ги държи. Със Симон я погребахме до него, зад църквата на Ватиканската енория. Не помня почти нищо от онова време. Само, че дни наред бягах от училище, седях в гробището, обгърнал коленете си с ръце, и плачех. После отнякъде се появяваше Симон и ме отвеждаше у дома.

Бяхме още непълнолетни, затова ни повериха на грижите на вуйчо ни, кардинал и президент на гувернатурата на Ватикана. Най-подходящото описание на вуйчо Лучио е, че той имаше сърце на невръстно момче, което държеше в буркан редом до зъбните си протези. В качеството си на президент на гувернатурата на Ватикана Лучио беше отдал най-хубавите години от живота си на старанието да балансира държавния ни бюджет и да не допуска служителите във Ватикана да сформират профсъюз. По икономически съображения беше противник на идеята многодетните семейства да бъдат възнаграждавани, така че, дори да разполагаше с време да отглежда осиротелите синове на сестра си, най-вероятно не би се възползвал от надбавките. Така или иначе, той не се противопостави, когато двамата със Симон решихме сами да се грижим за себе си и се върнахме в апартамента на родителите си.