Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 96

— По един или друг начин открадваш дневника. Но нищо не можеш да разбереш, защото представата ти за „Хипнеротомахия“ е напълно погрешна. Без шифрованите послания на Франческо не знаеш какво да правиш с дневника. Какво ти остава?

— Не знам.

— Няма да го изхвърлиш само защото не го разбираш — продължава Пол, без да ми обръща внимание.

Кимвам.

— Затова го запазваш. На сигурно място. Може би в служебната каса.

— Или у дома.

— Точно така. Години по-късно обаче се появява някакво си хлапе и заедно със своя приятел почва да напредва през тайните на „Хипнеротомахия“. Повече, отколкото си очаквал. Повече, отколкото самият ти си постигнал в най-добрите времена. Започва да открива послания от Франческо.

— И вече си мислиш, че в крайна сметка дневникът може да се окаже полезен.

— Именно.

— Не казваш на хлапака обаче, защото тогава ще разбере, че си крадец.

— Но — продължава Пол, стигайки до най-главното, — да речем, че един ден някой намира дневника.

— Бил.

Пол кимва.

— Той вечно висеше в кабинета на Винсънт, в дома му, помагаше за разните дребни проекти, изобщо вършеше всичко, с каквото го товареше Винсънт. И знаеше какво означава дневникът. Ако го беше намерил, нямаше просто да го върне на място.

— Щеше да го донесе на теб.

— Правилно. А ние взехме, че го показахме на Ричард. После Ричард се сблъска с Винсънт на лекцията.

Поглеждам го скептично.

— Но Тафт нямаше ли дотогава да е разбрал, че дневникът липсва?

— Естествено. Трябва да е знаел, че Бил го е взел. Но според теб каква е била реакцията му, когато разбра, че и Ричард знае? Най-напред му е хрумнало да потърси Бил.

Сега разбирам.

— Мислиш, че след лекцията е отишъл в кабинета на Стийн.

— Винсънт беше ли на приема?

Отначало приемам това като риторичен въпрос, но после се сещам, че Пол не беше там; вече бе тръгнал да търси Стийн.

— Не го видях.

— Между залата и Дикинсън има коридор — казва Пол. — Винсънт дори не е трябвало да напуска сградата, за да стигне дотам.

Той ме оставя да осъзная смисъла на последните думи. Възможността да е станало точно така се тътри тромаво през ума ми, обвързана с хиляди други подробности.

— Наистина ли си мислиш, че Тафт го е убил? — питам аз.

От сенките на залата изплува странен силует — Еп Ланг погребва куче под любимото си дърво.

Пол гледа черните контури, проектирани върху стената.

— Мисля, че е способен на това.

— От гняв?

— Не знам. — Но той сякаш вече е разработил мислено всички варианти. — Слушай, докато чаках Бил в Института, зачетох дневника по-внимателно. Търсех всяко споменаване на Франческо.

Пол разгръща дневника и вади изпод корицата записки, направени върху бланка на Института.

— Открих мястото, където началникът на пристанището излага посоките, които крадецът изкопирал от документите на Франческо. Генуезеца казва, че са били записани върху празно листче и навярно представляват морски маршрут — нещо свързано с пътя, по който е плавал корабът на Франческо. Опитал се да разбере откъде идва товарът, като взел Генуа за последна точка.

Когато Пол разгъва листа, виждам компас с посоките на света, а до него четири стрелки с надписи.