Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 94

Дъстин Томасън

— Том — казва накрая той, когато минаваме в спалнята. — Трябва да ми помогнеш.

— Разбира се — отговарям аз. — Казвай.

— Ще те помоля да дойдеш с мен.

За момент се поколебавам.

— Къде?

— В музея на изкуствата.

Започва да се преоблича със сухи дрехи.

— Сега ли? Защо?

Пол разтрива челото си. Изглежда го мъчи главоболие.

— Ще ти обясня по пътя.

Когато се връщаме в хола, Чарли ни гледа тъй, сякаш сме се побъркали.

— По това време? Музеят е затворен.

— Знам какво правя — казва Пол и прекрачва в коридора.

Докато излизам след него, Чарли ми хвърля мрачен поглед, но не казва нищо.

Музеят на изкуствата се издига като стар средиземноморски дворец срещу нашето общежитие. Погледнат отпред, откъдето влязохме само преди няколко часа, той изглежда обикновена съвременна сграда със скулптура на Пикасо върху тревната площ, която напомня грамадна поилка за птички. Когато се приближаваш отстрани обаче, новите елементи отстъпват място на по-стари — красиви прозорци с малки арки в романски стил и стрехи с червени керемиди, надничащи изпод снежното покритие. При други обстоятелства гледката би била очарователна. Но при сегашните прилича на подходящ сюжет за снимка на Кати.

— Какво правим? — питам аз.

Пол утъпква пъртина пред мен с вехтите си работни обувки.

— Открих какво е смятал Ричард, че има в дневника — казва той.

Звучи като мисъл, чието начало е пропуснал да сподели с мен.

— Чертежът ли?

Той поклаща глава.

— Ще ти покажа, когато влезем.

Вървя по неговите стъпки, за да не влиза сняг в крачолите ми. Не мога да откъсна очи от обувките. През ваканцията след подготвителния курс Пол работеше като носач в музея, товареше и разтоварваше от камионите експонати за гостуващите изложби. По онова време грубите обувки бяха необходимост, но сега оставят мръсни следи из лунната белота на двора. Прилича на хлапе с мъжки обувки.

Стигаме до вратата от източната страна. До нея има електронна ключалка с бутони. Пол набира номера на стария си пропуск и изчаква да види дали още действа. Преди време развеждаше групи из музея, но накрая постъпи на работа в склада за диапозитиви, защото на екскурзоводите не се плащаше.

За моя изненада вратата изписуква, прещраква тихо и се отваря. Толкова съм свикнал със средновековното тракане на резетата в общежитието, че едва я чувам. Пол ме въвежда в малко преддверие. Иззад дебелото стъкло ни наблюдава пазач и аз изведнъж се чувствам като в капан. Но след като се подписваме в списъка за посещения и притискаме студентските си удостоверения към стъклото, получаваме достъп до абсолвентската библиотека зад следващата врата.

— Това ли беше? — питам аз, очаквайки повече формалности в този късен час.

Пол посочва една видеокамера на стената, но не казва нищо.

Абсолвентската библиотека не представлява нищо особено — няколко рафта с книги по история на изкуствата, подарени от други екскурзоводи — но Пол продължава към асансьора в ъгъла. Върху плъзгащите се метални врати виси голяма табела: „Само за преподаватели, служители и охрана. За студенти и абсолвенти без придружител вход забранен“. Другите студенти и абсолвенти са подчертани с червено.