Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 92

Джил поклаща глава. Откакто съм с Кати, той е късал вече три пъти.

— Питаш ли се понякога дали е единствената?

За пръв път ми задават този въпрос.

— Да, понякога. Жалко, че не разполагаме с повече време. Тревожа се за догодина.

— Да я чуеш само как говори за теб. Все едно се познавате от хлапета.

— Как така?

— Веднъж я заварих в „Бръшляна“ да записва за теб баскетболен мач от телевизора на горния етаж. Каза, че го правела, защото с баща ти сте ходели заедно да гледате срещите между Мичиган и Охайо.

Никога не съм я молил за подобно нещо. Преди да се срещнем тя изобщо не гледаше баскетбол.

— Ти си щастливец — казва Джил.

Кимвам.

Разговаряме още малко за Кати, после Джил отново впива очи в Одри. Лицето му просветлява, но след малко усещам как предишните мисли се връщат. Пол. Ана. Балът. Не след дълго той посяга към бутилката. Тъкмо се каня да кажа, че му стига толкова, когато откъм коридора долита шум от тътрене на нозе. Външната врата се отваря и Чарли застава на прага под слабото коридорно осветление. Изглежда зле. По ръкавите му има кървави петна.

— Добре ли си? — пита Джил и скача на крака.

— Трябва да поговорим — казва Чарли с изтънял глас.

Джил спира звука на телевизора.

Чарли отива до хладилника и изважда шише вода. Изпива половината, после плисва малко в шепи и навлажнява лицето си. Очите му шарят насам-натам. Накрая сяда и казва:

— Човекът, който падна от Дикинсън, беше Бил Стийн.

— Господи — прошепва Джил.

Побиват ме тръпки.

— Не разбирам.

Но лицето на Чарли потвърждава, че ушите не ме лъжат.

— Той е бил в кабинета си в историческия факултет. Някой влязъл и го застрелял.

— Кой?

— Не знаят.

— Как тъй не знаят?

Миг тишина. Погледът на Чарли се избистря и пада върху мен.

— Какво беше онова съобщение по пейджъра? Какво искаше Бил Стийн от Пол?

— Казах ти. Искаше да даде на Пол една книга, която намерил. Чарли, не мога да повярвам.

— Нищо друго ли не каза? Къде отиде? С кого трябваше да се срещне?

Поклащам глава. После бавно се сещам за онова, което мислех за параноя: тайнствените телефонни обаждания до Бил, проверката на книгите, с които работи. Докато им разказвам, обгръща ме вълна от страх.

— Мамка му — изръмжава Чарли и посяга към телефона.

— Какво правиш? — пита Джил.

— Полицаите ще искат да поговорят с вас — казва ми Чарли. — Къде е Пол?

— Господи. Не знам, но трябва да го намерим. Непрекъснато звъня на Тафт в Института. Не отговаря.

Чарли ни гледа нетърпеливо.

— Нищо му няма — казва Джил и усещам, че виното говори вместо него. — Успокойте се.

— Не говорех на теб — сопва се Чарли.

— Може да е в дома на Тафт — предполагам аз. — Или в кабинета му в студентското градче.

— Ченгетата ще го открият, когато им потрябва — казва Джил и лицето му става студено. — По-добре да не се месим.

Чарли се обръща към него.

— Двама от нас вече са замесени.

Джил се изсмива презрително.

— Я стига, Чарли. Ти пък откога се замеси?

— Не аз, говедо. Том и Пол. Като казвам ние, нямам предвид само теб.

— Стига си се правил на прекален светец. Писна ми да се месиш в проблемите на всичко живо.

Чарли се пресяга, грабва шишето от масата и го хвърля в боклука.