Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 91

Джил пристъпва към импровизирания бар в ъгъла и вади отвътре две чаши и тирбушон.

— Трябва да се поотпусна.

Тафт не отговаря. Неохотно оставям слушалката. Тъкмо се каня да кажа на Джил колко ужасно се чувствам, когато вдигам очи към него и виждам, че той изглежда още по-зле.

— Какво има? — питам аз.

Той налива чашите догоре. Вдига едната към мен и отпива глътка.

— Пийни малко — казва той. — Хубаво е.

— Дадено — отвръщам аз и се чудя дали просто не си търси компания за пиенето. От мисълта за вино ми призлява.

Той чака, затова близвам от чашата. Бургундското щипе гърлото ми, но върху Джил има точно обратния ефект. Колкото повече се налива, толкова по-добре изглежда.

Отпивам пак. Снежинки кръжат в светлите кръгове под уличните лампи в далечината. Джил изпразва втора чаша.

— По-кротко, шефе — казвам аз, като се старая да звучи шеговито. — Нали не искаш утре да идеш на бала с махмурлук.

— Вярно — кимва той. — Утре в девет трябва да съм при доставчиците. Ако знаеха, че и на лекции не ходя толкова рано.

Думите прозвучават рязко и Джил сякаш се опомня. Взима дистанционното от пода и казва:

— Дай да видим дали има нещо друго.

В студентското градче работят три отделни телевизионни станции, но след като по нито една няма новини, Джил пуска филм.

— „Римска ваканция“ — казва той и сяда.

Измъченото му лице започва да се отпуска. Пак филм с Одри Хепбърн. Оставя бутилката настрани.

Филмът напредва и малко по малко Джил се отпуска. Въпреки тежките мисли, по някое време и аз почвам да се заглеждам в Одри. Просто не мога да откъсни очи от нея.

Постепенно очите на Джил се замъгляват. От виното, предполагам. Но когато разтърква чело и се втренчва в дланите си, разбирам, че има и още нещо. Може би си мисли ни Ана, която скъса с него, докато аз бях у дома. Чарли каза, че било виновно напрежението около дипломните работи и бала, но Джил не искаше да говори за това. Ана беше жива мъка за нас от самото начало; той почти никога не я водеше в общежитието, макар да чувах, че в „Бръшляна“ били неразделни. Тя бе първата от всичките му приятелки, която не можеше да ни разпознае по телефона, първата, която понякога забравяше името на Пол и никога не наминаваше да ни види, ако знаеше, че Джил го няма.

— Знаеш ли кой ми прилича малко на Одри Хепбърн? — изненадва ме Джил с неочакван въпрос.

— Кой? — питам, докато набирам отново номера на Тафт.

Този път той наистина ме изненадва.

— Кати.

— Защо се сети за нея?

— Не знам. Гледах ви тази вечер. Страхотна двойка сте.

Изрича го тъй, сякаш търси поне едно стабилно нещо в този несигурен свят. Иска ми се да му кажа, че ние с Кати също си имаме добри и лоши моменти, че не само той среща трудности във връзките си. Но моментът не е подходящ.

— Тя е твой тип, Том — продължава той. — Умна е. Изобщо не разбирам половината от приказките й.

Номерът отново не отговаря и аз оставям слушалката.

— Къде може да бъде?

— Ще се обади. — Джил въздъхва дълбоко, опитвайки да не мисли за най-лошото. — Откога сте с Кати?

— Идната сряда ще станат четири месеца.