Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 60

Джил по рождение си беше създаден за „Бръшляна“. Отговаряше на всички възможни критерии за приемане — от това да е син на бивш клубен член до присъствие в подходящите студентски среди. Беше хубав и симпатичен, без да си дава труд — облечен винаги модно, никога крещящо; дързък, но джентълмен до мозъка на костите; начетен, без да е книжен плъх. А не вредеше и фактът, че баща му беше богат брокер, който отпускаше на сина си издръжка в скандални размери. Никой не се изненада нито когато го приеха в „Бръшляна“, нито когато следващата година бе избран за председател на клуба.

Струва ми се, че приемането на Пол в „Бръшляна“ стана по съвсем друга логика. Силно допринесе това, че Джил, а в по-малка степен и Ричард Къри, стояха зад гърба му и агитираха за него в среди, където Пол никога не би припарил. Но не дължеше успеха си само на тези връзки. По онова време Пол вече беше признат за едно от академичните светила на нашия курс. За разлика от книжните плъхове, които не подаваха нос извън „Файърстоун“, в него пламтеше неугасимо любопитство, което го правеше извънредно приятен познат и събеседник. Студентите от горните курсове в „Бръшляна“ сякаш намираха нещо чаровно в един второкурсник, който нямаше и грам опит в сложната система на подбор, но беше на „ти“ с древните автори, като че са му първи приятели. Пол дори не се изненада, когато го приеха. Когато през онази пролетна нощ се върна облян в ритуално шампанско, имах чувството, че си е намерил нов дом.

Откровено казано, за известно време двамата с Чарли се бояхме да не би магнетизмът на клуба да ни отнеме приятелите. Отгоре на всичко точно тогава Ричард Къри стана мощна движеща сила в живота на Пол. Двамата се бяха запознали в началото на първата ни година, когато склоних да вечерям с Къри при едно от редките си пътувания до Ню Йорк. Интересът, който Къри проявяваше към мен след смъртта на баща ми, винаги ми се е струвал странен, егоистичен — така и не можех да реша кой от двама ни е заместител, дали бащата без син или синът без баща — затова помолих и Пол да дойде на вечерята, като се надявах да го използвам за буфер. Успехът надхвърли очакванията ми. Връзката възникна светкавично. Къри отдавна хранеше огромни надежди за моя личен потенциал и твърдеше, че баща ми изпитвал същите чувства, но сега откри идеална мишена за тези надежди в лицето на Пол. Интересът на моя приятел към „Хипнеротомахия“ възкреси у Къри спомени за славните дни на работа по книгата заедно с баща ми и Винсънт Тафт; само един семестър по-късно той предложи на Пол да го изпрати на лятно изследователско пътуване до Италия. По това време прекомерното му увлечение да подкрепя Пол вече почваше да ме тревожи.

Но ако ние с Чарли се бояхме да не загубим приятелите си, скоро всички поводи за тревога изчезнаха. В края на първата година Джил предложи четиримата да се заселим заедно — решение, което означаваше, че се отказва от Председателската стая в „Бръшляна“, за да стане наш съквартирант в общежитието. Пол незабавно прие. И тъй, след мизерен късмет в жребия при разпределянето на стаите, ние попаднахме в северното крило на сградата. Чарли твърдеше, че една квартира на четвърти етаж ще ни поддържа в по-добра физическа форма, но здравият смисъл и удобствата надделяха, и апартаментът на партера, обзаведен добре благодарение на Джил, стана наш дом за заключителната година в Принстън.