Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 62

Аудиторията е препълнена. Покрай стените и зад последните редове са се струпали правостоящи. Виждам на последния ред Кати заедно с още две второкурснички от „Бръшляна“, но преди да привлека вниманието й, Джил ме побутва напред, търсейки място, където да застанем. Слага пръст на устните си и посочва сцената. Тафт върви към катедрата.

Лекцията на Разпети петък в Принстън е традиция с много дълбоки корени — първата от трите великденски церемонии, придобили основно значение в живота на мнозина студенти, били те християни или не. Според легендата церемониите били въведени през пролетта на 1758 година от Джонатан Едуардс, пламенен свещеник от Нова Англия, който заемал синекурната длъжност на втори заместник-ректор. Вечерта на Разпети петък Едуардс отвел студентите на среднощна проповед, последвана от религиозна вечеря в събота и празнична литургия в полунощ срещу Великден. По незнаен начин тези ритуали са се съхранили до ден-днешен, закриляни от онзи имунитет спрямо времето и капризите на съдбата, който университетът като древен катранен кладенец придава на всяко нещо, имало неблагоразумието да навлезе и да издъхне в него.

Сред тия неща се оказал и самият Джонатан Едуардс. Скоро след идването си в Принстън той бил ваксиниран срещу едра шарка и тъй като ваксината се оказала твърде мощна, издъхнал след три месеца. Независимо от факта, че болният старец едва ли е имал сили да измисли церемониите, които му приписват, университетските власти ги преповтарят година подир година в така наречения — меко казано — съвременен контекст.

Подозирам, че Джонатан Едуардс не си е падал нито по меките приказки, нито по съвременния контекст. Като се има предвид най-знаменитата му метафора за човешкия живот като паяче, увиснало над адската бездна и удържано само от гневната Божия десница, старецът сигурно се обръща в гроба си всяка пролет. Проповедта за Разпети петък вече е най-обикновена лекция на преподавател от хуманитарния факултет; в нея рядко се споменава за Бога и още по-рядко за ада. Някогашната религиозна вечеря, която трябва да е била оскъдна и протестантска по дух, днес се заменя с банкет в най-хубавата студентска столова. А среднощната литургия, която някога без съмнение е разтърсвала стените, днес представлява някаква анонимна прослава на вярата, където дори и атеистите се чувстват на място. Може би по тази причина на великденските церемонии се стичат по свои съображения студенти от най-различен произход и всички си тръгват доволни — получили са очакваното и убежденията им са били уважени.

Тафт застава на катедрата, дебел и чорлав както винаги. Като го гледам, неволно се сещам за Прокруст — митологичния разбойник, който разтягал жертвите си до размера на леглото, ако били твърде ниски, или ги режел до нужния размер, ако се окажели твърде високи. Всеки път щом го видя, мисля си колко е уродлив, с прекалено голяма глава и прекалено заоблен търбух, как затлъстялата плът по ръцете му провисва, сякаш готова да се отлепи от костите. И все пак той успява да се наложи на сцената почти като оперен тенор. Със смачканата си бяла риза и сакото от туид изглежда още по-едър, създавайки впечатление, че умът напира да пръсне по шевовете дори това грамадно тяло. Професор Хендерсън пристъпва напред да оправи микрофона на ревера му и Тафт застива неподвижно като крокодил, изчакващ малка птичка да почисти зъбите му. Той е великанът от облаците над бобеното стъбло на Пол. Припомням си историята за Еп Ланг и кучето, и усещам как ми призлява отново.