Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 52

— Какво би трябвало да изобразяват? — питам аз.

— Сградата, която проектира Франческо.

Почти бях забравил навика му да говори за Колона в сегашно време и винаги да го нарича на малко име.

— Каква сграда?

— Криптата на Франческо. В първата половина на „Хипнеротомахия“ пише, че я проектира. Помниш ли?

— Естествено. Смяташ ли, че прилича на тези тук? — питам аз, сочейки чертежите.

— Не знам. Но ще разбера.

— Как? — Внезапно си спомням какво каза Къри в музея. — Затова ли ти трябват земемери? Искаш да разкопаеш сградата?

— Може би.

— Значи си разбрал защо я е построил Колона?

Това бе решаващият въпрос, до който стигнахме, малко преди да приключи съвместната ни работа. Текстът на „Хипнеротомахия“ намекваше тайнствено за някаква крипта, която строял Колона, но ние с Пол така и не стигнахме до едно общо мнение за нейната същност. Пол си я представяше като ренесансов саркофаг за семейството на Колона, може би предназначен да си съперничи с папските гробници, проектирани от Микеланджело по същото време. Полагайки по-големи усилия да свържа криптата с „Документът Беладона“, аз пък си я представях като място за вечен отдих на жертвите на Колона — теория, която обясняваше по-добре защо „Хипнеротомахия“ пази в пълна тайна предназначението на сградата. Фактът, че Колона никъде не описва напълно вида и местонахождението на зданието, представляваше най-големият пропуск в работата на Пол, когато аз се оттеглих.

Преди той да ми отговори, на вратата се почуква.

— Преместили сте се — казва Джил, влизайки заедно с клубния иконом.

Той застива на място, оглеждайки свърталището на Пол както мъж наднича в женска баня — сконфузено, но с неудържим интерес. Икономът намира място между книгите и слага на масата два комплекта за хранене с бели ленени салфетки. Двамата с Джил носят порцеланови чинии с емблемата на клуба, кана вода и панерче хляб.

— Топъл селски хляб — казва икономът, оставяйки панерчето.

— Пържоли с чер пипер — добавя Джил, следвайки примера му. — Нещо друго?

Поклащаме глави. Джил хвърля последен поглед из стаята и се връща горе.

Икономът налива вода в две чаши.

— Ще желаете ли още нещо за пиене?

Отказваме и той също изчезва.

Пол бързо се заема с вечерята. Като го гледам как се храни, аз си спомням за първата ни среща, за имитацията на Оливър Туист и свитите като паничка шепи. Понякога се питам дали първият му детски спомен не е за глад. В енорийското училище, където израснал, той делял масата с още шест деца, а храната се разпределяла по принципа „който превари, той натовари“. Не знам дали се е отървал от наследството на онези дни. Една вечер през първи курс, когато редовно се хранехме в студентската столова, Чарли се пошегува, че Пол яде толкова бързо, сякаш храненето скоро ще излезе от мода. По-късно същата вечер Пол ни обясни причината и повече никой не си позволи да се шегува.