Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 50

— Направо ще се гътнеш, Джил — заявява Паркър, който изниква неканен на прага. Сега в едната ръка държи цигара, в другата чаша вино. — Ти поне имаш чувство за хумор.

Говори директно на Джил, сякаш ние с Пол сме невидими. Отсреща Брукс мрачно клати глава.

— Реших да дойда маскиран като Джон Кенеди — продължава Паркър. — И спътничката ми няма да е Джаки, а Мерилин Монро.

Паркър навярно забелязва объркването по физиономията ми, защото гаси цигарата в пепелника на масата.

— Да, Том — казва той. — Кенеди е завършил Харвард. Но първата година изкарал тук.

Издънка на богата калифорнийска винарска династия, изпращала поколения наред по един младеж в Принстън и „Бръшляна“, Паркър е успял да постигне и двете цели само благодарение на онова, което Джил снизходително нарича семейна инерция на рода Хасет.

Преди да отговоря, Джил се привежда напред.

— Слушай, Паркър, нямам време за това. Щом искаш да дойдеш маскиран като Кенеди, твоя си работа. Само се постарай да проявиш добър вкус.

Паркър, който сякаш е очаквал по-възторжена реакция, хвърля кисел поглед на всички ни и се изнизва заедно с чашата вино.

— Брукс — казва Джил, — би ли отишъл да попиташ Албърт дали е останало нещо за вечеря? Не сме яли и много бързаме.

Брукс се съгласява. Той е идеалният заместник-председател — услужлив, неуморен, лоялен. Дори когато молбите на Джил почнат да звучат като заповеди, той не изглежда раздразнен. Тази вечер за пръв път го виждам поуморен и се питам дали преди малко не си е довършил дипломната работа.

Джил надига глава.

— Всъщност ще донеса тук вечеря за двама, а аз ще хапна в столовата. Така ще можем да си поговорим какви вина да поръчаме за утре вечер.

Брукс се обръща към мен и Пол.

— Радвам се, че наминахте, момчета — казва той. — Извинявайте за Паркър. Не знам какво го прихваща понякога.

— Понякога ли? — промърморвам тихичко аз.

Брукс сигурно ме е чул, защото се усмихва, преди да излезе.

— Храната ще е готова след няколко минути — казва Джил. — Ако ви трябва нещо, аз съм долу. — Той се вглежда в Пол. — Щом привършите, можем да отидем на лекцията.

След като той излиза, за няколко секунди не мога да се отърся от чувството, че двамата с Пол вършим някаква измама. Седим до старинна махагонова маса в каменна сграда от деветнайсети век и чакаме да ни донесат вечеря. Ако получавах по десет цента за всеки път, когато са ми сервирали, откакто постъпих в Принстън, май и досега щях да си остана с празни джобове. Клуб „Манастира“, където членуваме с Чарли, е малка, простичка каменна сграда с грубоват и уютен чар. Когато подът е излъскан и тревата отвън окосена, изглежда съвсем прилично място за билярд или две-три халби бира. Но по размери и сериозност бледнее пред „Бръшляна“. Готвачът държи най-вече на количеството, а не на качеството, и за разлика от нашите приятели в „Бръшляна“, ядем където ни падне, вместо да сядаме около масата по реда на пристигане. Половината столове са пластмасови, а приборите за хранене — евтиния. Понякога, след твърде пищни веселби и обилни почерпки, в петък вечер заварваме върху чиниите само по някой сандвич. С две думи — клуб като повечето на тази улица. „Бръшляна“ открай време си е изключение.