Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 53

Сега той протяга ръка за парче хляб, изцяло в плен на радостта да се храни. Апетитните аромати се борят с миризмата на вехти мухлясали книги и дим от камината. При други обстоятелства трапезата би ми харесала. Но сега се чувствам смутен, разтревожен от старите спомени. Сякаш доловил мислите ми, Пол изведнъж отдръпва ръка и се сконфузва.

Побутвам панерчето към него.

— Яж — казвам аз и неохотно се захващам с пържолата.

Зад нас огънят пращи. На стената в ъгъла тъмнее неголям квадратен отвор — входът към тунелите на парното, любимият маршрут на Пол.

— Не мога да повярвам, че още лазиш през тази дупка.

Той оставя вилицата.

— По-добре оттам, отколкото да се разправям с ония горе.

— Тук е като в тъмница.

— Не помня да те е смущавало друг път.

Усещам как се разгарят старите спорове. Пол бързо избърсва устата си със салфетка.

— Зарежи — казва той и слага дневника на масата между нас. — Сега е важно това. — Потупва корицата с два пръста, после побутва книжката към мен. — Имаме шанс да довършим каквото започнахме. Ричард смята, че това може да се окаже ключът.

Аз разтривам с пръст едно петно върху масата.

— Може би трябва да го покажеш на Тафт.

Пол зяпва насреща ми.

— Винсънт смята, че всичко, каквото съм открил заедно с теб, е безполезно. Натиска ме да докладвам два пъти седмично докъде съм стигнал само за да докажа, че не съм вдигнал ръце. Омръзна ми да пътувам до Института всеки път, когато се нуждая от помощта му, а той да повтаря, че работата ми е чиста компилация.

— Компилация?

— И заплашва да каже във факултета, че нарочно протакам.

— След всичко, което открихме?

— Няма значение — казва Пол. — Не ми пука какво смята Винсънт. — Той отново потупва с пръсти по дневника. — Искам да свърша.

— Крайният срок е утре.

— За три месеца заедно постигнахме повече, отколкото бях направил сам за три години. Ще ни стресне ли още една нощ? — След кратко мълчание той добавя съвсем тихичко: — Освен това крайният срок няма значение.

Тия думи ме изненадват, но все още не съм превъзмогнал болката от жестоката оценка на Тафт. Пол навярно е знаел какво ще изпитам. Задоволството от дипломната ми работа бледнее пред гордостта, която изпитвам от изследванията на „Хипнеротомахия“.

— Тафт се е побъркал — казвам аз. — Никой друг не е открил толкова много в онази книга. Защо не подаде молба за друг научен ръководител?

Без да усеща, Пол почва да рони хляба и да го прави на топчета.

— И аз си задавах същия въпрос — казва той, без да ме поглежда. — Знаеш ли колко пъти ми се е хвалил как бил съсипал научната кариера на „някой тъпак“ с рецензии или отрицателни препоръки? Нито веднъж не спомена за баща ти, но има мнозина други. Помниш ли професор Макинтайър от катедрата по класическа литература? Помниш ли книгата му за „Ода на гръцката урна“ от Кийтс?

Кимвам. Преди време Тафт написа статия за западащото според него качество на изследователската дейност във водещите университети, използвайки като основен пример книгата на Макинтайър. Само в три абзаца бяха посочени повече фактически грешки, неверни тълкувания и заблуди, отколкото в рецензиите на две дузини критици за същата книга. Критиката на Тафт изглеждаше насочена срещу рецензентите, но в крайна сметка Макинтайър стана за посмешище и още на следващия академичен съвет го изключиха от преподавателското тяло. По-късно Тафт призна, че си връщал на бащата на Макинтайър, историк на ренесансовата епоха, който някога бил дал противоречив отзив за една от неговите книги.