Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 48

Докато проверявам чекмеджетата, изведнъж осъзнавам, че почти всичките ми дрехи са мръсни. В дъното на шкафа откривам смачкан на топка бежов панталон и една сгъната риза, недокосвана тъй отдавна, че гънките са като направени с ютия. Търся зимното си яке, после се сещам, че то още виси върху раницата на Чарли долу в тунелите. Примирявам се с палтото, което получих от майка си за Коледа, и минавам в общата стая, където Пол седи до прозореца, зяпа книжните лавици и усилено разсъждава над нещо.

— Ще вземеш ли дневника със себе си? — питам аз.

Той потупва парцаленото вързопче в скута си и кимва.

Оглеждам наоколо.

— Къде е Чарли?

— Вече тръгна — отговаря Джил, докато ни извежда в коридора. — Да поговори с полицията.

Той взима ключовете на сааба си и ги прибира във вътрешния джоб. Преди да затвори вратата зад нас, проверява джобовете си.

— Ключове за стаята… ключове за колата… лична карта…

Толкова се старае, че чак ме хваща страх. Не е в негов стил да се грижи за дреболии. Хвърлям поглед към общата стая и пак виждам двете писма върху масата. После Джил затваря вратата все тъй старателно и натиска бравата да види дали няма да поддаде. Тръгваме към колата му и мълчанието натежава. Докато той включва двигателя, в далечината минават полицаи — сенки сред сенките. Гледаме ги една-две секунди, после Джил рязко натиска скоростния лост и колата плъзва напред из мрака.

8.

След будката на пазача край северния вход на градчето завиваме надясно по Насау стрийт — главната улица на Принстън. В този късен час тя е безжизнена, движат се само камион със сол и два снегорина, изкарани по спешност от гаражите. Тук-там в нощта сияят витрини и снегът се трупа пред тях. Книжарницата „Талбот и Микобър“ вече е затворена, но в кафене „Пекод“, където има и ксерокс, гъмжи от дипломанти, бързащи трескаво да довършат работите си, преди да е ударил сетният час.

— Радваш ли се, че свърши? — подхвърля Джил към Пол, който пак е потънал в мисли.

— Дипломната работа ли?

Джил мълчаливо го гледа в огледалото.

— Още не е довършена — казва Пол.

— Я стига. Готова е. Какво ти остава?

Дъхът на Пол замъглява задното стъкло.

— Доста — казва той.

На кръстовището завиваме по Уошингтън Роуд и продължаваме към Проспект авеню, където са клубовете. Джил благоразумно се въздържа от въпроси. Усещам как мислите му взимат друга насока. В събота вечер е годишният бал на „Бръшляна“ и като председател на клуба той трябва да наглежда подготовката. След като изостана с тази задача заради дипломната си работа, напоследък той редовно отскача до „Бръшляна“ да види дали всичко върви както трябва. Според Кати, когато утре вечер я придружа дотам, нямало да позная вътрешността на клуба.

Паркираме на мястото, което сякаш е резервирано за Джил. Когато той вади ключа от таблото, в колата настава хладна, кънтяща тишина. Петък е затишие преди бурята през почивните дни, шанс да изтрезнееш между традиционните вечерни купони в четвъртък и събота. Снеговалежът приглушава из въздуха дори тихите гласове на студентите, завръщащи се към студентското градче след вечеря.