Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 30

— Том е дошъл с теб — казва Стийн, като се чеше по физиономията. — Добре. Бива. Не възразявам.

Бил използва всички отсенки на очевидното, сякаш е изчезнал някакъв филтър между ума и устата му. Първото впечатление обаче е заблуждаващо. След няколко минути банален разговор човек почва да забелязва проблясъци на блестящ ум.

— Лош ден беше — казва той, докато ни въвежда вътре. — Лоша седмица. Нищо де. Аз съм добре.

— Защо не можехме да разговаряме по телефона? — пита Пол.

Стийн отваря уста, но не отговаря. Заема се да чопли нещо между предните си зъби. Разкопчава якето си, после пак се обръща към Пол.

— Ровил ли се е някой из книгите ти? — пита той.

— Какво?

— Защото някой е ровил из моите.

— Бил, случват се такива неща.

— Моята статия за Уилям Какстън? Моят микрофилм за Алдус?

— Какстън е видна фигура — казва Пол.

Никога през живота си не съм чувал за Уилям Какстън.

— Дори и статията за него от 1877 година ли? — възразява Бил. — Тя е само в приложението към „Форестал“. Ами „Писмата на света Катерина“ от Алдус… — Той се обръща към мен. — Погрешно се смята, че там за пръв път е използван курсив. — Пак се завърта към Пол. — Ако не броим мен и теб, микрофилмът е ползван за последен път през седемдесетте. Някой го е резервирал вчера. Не ти ли се случва нещо подобно?

Пол се навъсва.

— Попита ли в отдел „Заявки“?

— Какви ти „Заявки“? Разговарях лично с Рода Картър. Нищо не знаят.

Рода Картър, главен библиотекар на „Файърстоун“. По-нагоре няма накъде.

— Не знам — казва Пол, като се мъчи да успокои развълнувания Бил. — Сигурно няма нищо сериозно. На твое място не бих се тревожил.

— Аз също. Не се тревожа. Но има и още нещо. — Бил минава в другия край на стаята, където пространството между стената и масата изглежда твърде тясно дори за него. Той обаче минава беззвучно и потупва джоба на старото си кожено яке. — Някакви странни обаждания. Отговарям… щрак. Отговарям… щрак. Първо в апартамента, сега и в кабинета ми. — Той поклаща глава. — Няма значение. Сега на въпроса. Открих нещо. — Той се озърта нервно към Пол. — Може би е каквото ти трябва, може би не. Не знам. Но мисля, че ще ти помогне да приключиш.

Бил измъква изпод якето си нещо с размерите на тухла, омотано в няколко слоя платно. Внимателно слага предмета на масата и започва да го развива. И друг път съм забелязал тази негова странна особеност — ръцете му са спокойни само когато държи книга. Същото се случва и сега: докато развива платното, движенията му стават все по-уверени. Изпод дебелата опаковка изниква протрито старинно томче, не повече от стотина страници. От него се разнася странен дъх на саламура.

— От кой отдел е? — питам аз, тъй като не виждам заглавие на гръбчето.

— Не е от отдел — отговаря Бил. — Ню Йорк. Антикварна книжарница. Аз го намерих.

Пол мълчи. Бавно протяга ръка към книгата. Кожената подвързия е груба и напукана, съшита с тънко ремъче. Страниците са изрязани на ръка. Може би е от времето на колонизацията. Книга, съхранявана от някой отдавнашен заселник.

— Трябва да е на стотина години — казвам аз, тъй като Стийн не предлага подробности. — Сто и петдесет може би.