Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 29

Пол е на друго мнение. Той казва, че колкото и да е впечатляващ, Бил има един интелектуален недостатък: липсата на жизнена искра. Стийн пълзи през библиотеката като паяк по таван, поглъща мъртви книги и тъче от тях фина нишка. Но каквото и да сътвори, то винаги е механично, лишено от вдъхновение, подчинено на сляпа симетрия, която той не може да промени.

— Насам ли? — питам аз.

Пол ме повежда по коридора. Залата за редки издания е закътана в единия ъгъл на „Файърстоун“ и лесно можеш да я подминеш, без да забележиш. Вътре, където най-младите книги са поне на два-три века, мащабите на времето стават относителни. Участниците в литературните семинари биват довеждани тук като деца на екскурзия — след като придружителите им конфискуват моливите и писалките, и проверят дали са с чисти ръце. От време на време се чува как библиотекарите гълчат разни професори да гледат, без да пипат. Стари академици идват тук, за да се почувстват отново млади.

— Би трябвало да е затворено — казва Пол, поглеждайки дигиталния си часовник. — Сигурно Бил е уговорил мисис Локхарт да не заключва.

Сега сме в света на Стийн. Забравената дори от времето библиотекарка мисис Локхарт вероятно на младини е кърпила чорапи заедно с жената на Гутенберг. Има гладка, бяла кожа, опъната върху крехка фигура, създадена сякаш специално, за да се рее между библиотечните рафтове. През по-голямата част от работния ден човек може да я завари как си бъбри на мъртви езици с книгите наоколо, досущ като майстор на чучела, разговарящ с творенията си. Минаваме покрай нея, без да я погледнем в очите, и се разписваме в регистъра с химикалка, вързана с верижка за бюрото й.

— Тук е — казва тя на Пол, когото познава. Към мен отправя само презрително сумтене.

През тясното свързващо помещение стигаме пред врата, която никога не съм отварял. Пол се приближава, почуква два пъти и чака да чуе звук.

— Мисис Локхарт? — долита отвътре висок, писклив глас.

— Аз съм — казва Пол.

От другата страна щраква ключалка и вратата бавно се отваря. Бил Стийн изниква пред нас, почти с една педя по-висок както от Пол, така и от мен. Първото, което забелязвам, е колко кървясали са воднистите му очи. А първото, което забелязват те — това съм аз.