Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 27

Пръстите му лекичко прелистваха страниците на бащината ми книга.

— Той умря преди две години — казах аз. — Катастрофирахме с колата.

— Какво?

— Умря скоро след като написа това.

Стъклата на прозореца зад него започваха да се замъгляват по краищата. Отвън притича някакъв мъж, вдигнал вестник над главата си.

— Блъснаха ли ви?

— Не. Баща ми загуби контрол над колата.

Пол разтърка с пръст рисунката върху суперобложката на книгата. Делфин и котва — емблемата на венецианското издателство „Алдине Прес“.

— Не знаех… — каза той.

— Няма нищо.

Между двама ни никога не е имало по-дълго мълчание, отколкото в онзи момент.

— Моят баща умря, когато бях на четири години — каза Пол. — От сърдечен удар.

— Съжалявам.

— Благодаря.

— Какво работи майка ти? — попитах аз.

Той откри гънка върху суперобложката и започна да я разглажда с пръсти.

— Тя умря една година по-късно.

Опитах се да кажа нещо, но всички познати думи изглеждаха неуместни.

Пол се усмихна с усилие.

— Аз съм същински Оливър Туист — добави той и събра шепи като паничка. — Моля ви, сър, искам още.

Засмях се насила, макар че не бях сигурен дали е искал да ме разсмее.

— Просто исках да разбереш какво имах предвид — каза той. — Относно баща ти…

— Разбирам.

— Казах го само защото…

Навън покрай прозореца с полюшване отминаваха чадъри като крабове на плитчина. Тихите гласове на клиентите в кафенето сякаш се засилваха. Пол заговори, мъчеше се да заглади нещата. Разказа ми как след смъртта на родителите си бил отгледан в енорийското училище, където се грижели за сираци и бегълци от домовете си. Как, след като през всичките гимназиални години почти нямал друга компания, освен книгите, дошъл в колежа с твърдото намерение да постигне нещо в своя живот. Как търсел приятели, които да го разбират. Накрая млъкна смутено, усещайки, че е съсипал и последната надежда за нормален разговор.

— В кое общежитие си настанен? — попитах го аз, защото знаех как се чувства.

— „Холдър“. Където си и ти.

Той извади брошурата със снимките и имената на първокурсниците и ми показа смачканата страница.

— От колко време ме търсиш? — попитах аз.

— Току-що узнах името ти.

Пак погледнах през прозореца. Край стъклото мина самотен червен чадър. За момент спря и сякаш увисна в безтегловност, преди да продължи по-нататък.

Обърнах се към Пол.

— Искаш ли още чаша кафе?

— Да, благодаря.

И така се започна.

Колко е странно да строиш въздушни кули. Сътворихме приятелството си от нищо, защото именно нищото бе сърцевина на онова, по което си приличахме. След онази вечер разговорите с Пол постепенно взеха да стават все по-естествени за мен. Не след дълго дори започнах да си мисля, че е имал право за баща ми — че може би донякъде наистина е и негов баща.

— Знаеш ли какво казваше той? — попитах го една вечер в стаята му, докато разговаряхме за катастрофата.

— Какво?

— Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните.

Пол се усмихна.

— Някога в Принстън имало един баскетболен треньор, който редовно повтарял това — продължих аз. — Когато постъпих в гимназията, опитах да играя баскетбол. Всеки ден баща ми идваше да ме взима от тренировки и когато му се оплаквах колко по-нисък съм от останалите, отговаряше: „Няма значение колко са високи, Том. Запомни: Силните взимат от слабите, но умните взимат от силните“. Все това повтаряше. — Аз поклатих глава. — Господи, беше ми втръснало.