Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 26

И тъй, когато се срещнах с Пол, аз бях нащрек. През последните две години от гимназията си налагах да възприема определени промени: всеки път, когато усещах болка в крака, продължавах да крача; когато инстинктът ми подсказваше да мина покрай някоя врата, без да спирам — вратата на гимнастическия салон, на новата кола на някой приятел или на дома на момиче, което започвах да харесвам — се заставях да спра. Да почукам и понякога да вляза. Но в лицето на Пол виждах какъв бих могъл да бъда.

Дребен и блед, с буйна чорлава коса, той приличаше по-скоро на хлапак, отколкото на мъж. Едната му обувка беше развързана, а в ръката си носеше книга като магически талисман против беди. Първия път, когато ми се представи, побърза да цитира „Хипнеротомахия“. Имах чувството, че вече го познавам по-добре, отколкото ми се иска. Беше ме проследил в ранната септемврийска привечер до едно кафене близо до студентското градче. Първият ми импулс беше да не му обръщам внимание и за в бъдеще да го избягвам.

Но всичко се промени заради онова, което каза, преди да му пожелая лека нощ.

— Може би звучи странно, но имам чувството, че той е и мой баща.

Още не му бях споменал за катастрофата, но точно това не биваше да казва.

— Ти не знаеш нищо за него — възразих аз.

— Знам. Имам екземпляри от всичките му трудове.

— Чуй ме…

— Имам дори дисертацията му…

— Той не е книга. Не можеш просто да го прочетеш.

Но Пол сякаш не ме чуваше.

— „Рим на Рафаел“, 1974 година. „Фичино и възраждането на Платон“, 1979 година. „Мъжете от Санта Кроче“, 1985 година. — Той продължи да изброява на пръсти. — „Хипнеротомахия Полифили“ и „Йероглификата на Ораполо“, в алманаха „Ренесансов тримесечник“, юни 1987 година. „Лекарят на Леонардо“ в „Журнал за медицинска история“, 1989 година.

Караше по хронологичен ред, без да се запъне.

— „Шивачът на панталони“ в „Журнал за интердисциплинарна история“, 1991 година.

— Забрави статията в „Бюлетин на Американското ренесансово дружество“ — казах аз.

— Тя е през деветдесет и втора година.

— През деветдесет и първа беше.

Той се навъси.

— През деветдесет и първа година за пръв път приемаха статии от външни лица. По онова време и двамата сме били в началния клас на гимназията. Помниш ли? През есента.

Настана мълчание. За момент Пол сякаш се разтревожи. Не че греши, а че аз бъркам.

— Може да я е написал през деветдесет и първа — каза накрая той. — А са я публикували едва през деветдесет и втора. Това ли имаш предвид?

Кимнах.

— Значи се води деветдесет и първа. Прав си. — Той извади книгата, която носеше. — И после ето това.

Първото издание на „Документът Беладона“.

Той почтително я погали с длан.

— Най-добрият му труд досега. Ти си бил там, нали? Когато е открил писмото за Колона.

— Да.

— Как ми се иска да го бях видял и аз. Сигурно е било потресаващо.

Хвърлих над рамото му поглед към прозореца в дъното. Листата на дърветата бяха червени. Ръмеше дъжд.

— Така си беше — казах аз.

Пол поклати глава.

— Ти си щастливец.