Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 201

Представи си, каза ми веднъж Пол, че настоящето е само отражение на бъдещето. Представи си, че цял живот се взираме в огледало, а бъдещето е зад гърба ни и го виждаме само в отраженията на настоящето. Някои от нас ще започнат да вярват, че можем да видим бъдещето по-ясно, ако се обърнем да го погледнем по нов начин. Но онези, които го сторят, дори и неволно, ще са загубили някогашното чувство за перспектива. Защото единственото, което няма да могат да видят, е собственият им образ. Обръщайки гръб на огледалото, те ще се превърнат в единствения невидим елемент на бъдещето.

По онова време си мислех, че Пол просто повтаря премъдрости, чути от Тафт, който пък ги е откраднал от някой гръцки философ — идеята, че прекарваме цял живот с гръб към бъдещето. И не разбирах, защото бях обърнат в погрешна посока, че Пол говори за мен самия. Години наред упорито гонех бъдещето, за да започна живота си отначало. Така ме съветваха всички: да загърбя миналото, да гледам напред, и в крайна сметка го сторих по-добре, отколкото се надяваха. Но накрая взех да си въобразявам, че знам точно какво е изпитвал баща ми, че мога да разбера защо нещата необяснимо са се обърнали против него.

Истината е, че не знам най-важното. Сега се обръщам към бъдещето и откривам, че не съм се сблъсквал с разочарования като неговите. Справих се много добре в един бизнес, който не обичам и не познавам. Началниците се чудят, че пет години пръв идвам на работа и последен излизам, без да си взема свободен ден поне веднъж. И понеже не ме разбират, приемат това за усърдие.

Гледам това и го сравнявам с баща си, който никога не вършеше нещо без обич. Чак сега разбирам. Не го познавам по-добре отпреди, но знам нещо за собственото си положение през последните години, когато се обърнах да гледам в бъдещето. То означава да застанеш слепешком срещу живота, да оставиш света да те задмине тъкмо когато си мислиш, че си го сграбчил.

Тази вечер след края на работното време аз напуснах работата си в Тексас. Гледах залеза и изведнъж осъзнах, че тук нито веднъж не съм видял сняг — нито през април, нито в средата на зимата. Почти съм забравил какво е да лягаш в тъй студено легло, че да мечтаеш за компания. В горещия Тексас човек се залъгва, че е по-добре да спиш сам.

Когато днес се прибрах от работа, пакетът ме чакаше. Малък кафяв цилиндричен контейнер, подпрян на вратата ми. Беше тъй изненадващо лек, че го помислих за празен. Отвън нямаше нищо, освен моя домашен адрес и пощенския код на подателя. Спомних си, че Чарли ми беше обещал постер с картина на Ийкинс, изобразяваща самотен лодкар по река Шуйлкил. Напоследък той се мъчеше да ме убеди да се преселя по-близо до Филаделфия. Там било най-подходящото място за човек като мен. И синът му трябвало по-често да се среща с кръстника си. Чарли си мислеше, че потъвам.

Отворих контейнера, но го оставих настрани, докато прегледам редовната поща, рекламните послания… и нито следа от писмо на Кати. В синкавата светлина от телевизора контейнерът изглеждаше празен — без постер от Чарли, без бележка. Едва когато пъхнах пръст вътре, напипах нещо, прилепнало по стените. Едната му страна ми се стори гланцова, другата грапава. Извадих го далеч не толкова нежно, колкото щях да сторя, ако знаех какво е.