Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 199

Трудно ми е да обясня какво стана с мен. След дипломирането се върнах в Кълъмбъс. Цяло лято останах у дома, само веднъж отскочих до Ню Хампшър. Дали защото разбираше по-добре от мен какво съм загубил, или защото се радваше, че Принстън вече е минало, майка ми отвори сърцето си. Разговаряхме, шегувахме се. Хранехме се заедно, само двамата. Излизахме на стария хълм, където някога се пързалях със сестрите си, и тя ми разказваше как е живяла. Възнамеряваше да отвори още една книжарница в Кливланд. Обясняваше ми как ще я обзаведе отвътре, как се кани да продаде къщата, след като вече никой няма да живее тук. Разбирах само най-важното — че вече е готова да продължи напред.

За мен обаче проблемът не бе да продължа напред. Трябваше да разбера. С годините всички други неясноти от живота ми се разсеяха — нещо, което не бе успял да постигне баща ми. Мога да си представя какво е мислил Ричард Къри на онзи Великден: че Пол е в неговото някогашно положение, че би било непоносимо неговият сирак да се превърне в нов Бил Стийн, Винсънт Тафт или дори Ричард Къри. Старият приятел на баща ми вярваше в чистия лист, в празния чек с неограничено доверие; просто ни трябваше твърде много време, за да го разберем. Дори и Пол, в дните, докато все още се надявахме да е жив, ми даваше поводи да си мисля, че ни е изоставил, че е избягал по тунелите, за да не се завърне; деканът почти не му оставяше надежда да се дипломира, а аз не му давах надежда за Чикаго. Когато го бях попитал къде иска да бъде, той ми отговори откровено: в Рим с лопата. Но някога бях твърде малък, за да задавам на баща си такива въпроси, макар че той навярно щеше да отговори искрено.

Гледайки в миналото, предполагам, че единственият начин да обясня защо завърших английска литература, след като загубих вяра в книгите — защо имах такова чувство за необятни възможности при работата с книгата на Колона, след като отхвърлих обичта на баща ми към него — е да кажа, че търсех късчетата, оставени от моя баща, за да сглобя от тях истинския му облик. Защото, докато познавах Пол и работех заедно с него над „Хипнеротомахия“, отговорът винаги изглеждаше на една ръка разстояние. Защото докато бяхме заедно, винаги имаше надежда рано или късно да разбера.

Когато тази надежда отлетя, аз изпълних договора и станах анализатор на софтуер. Работата, която спечелих чрез гатанка. Приех я, защото се провалих с друга гатанка. Времето в Тексас минаваше неусетно. Летните жеги там не ми напомняха за нищо познато отпреди, затова останах. През последните две години на Кати в Принстън си пишехме почти всяка седмица. Започнах да чакам пощата, дори когато писмата постепенно взеха да идват все по-рядко. За последен път я видях, когато отскочих до Ню Йорк да отпразнувам двайсет и шестия си рожден ден. Към края дори Чарли би проумял, че времето е застанало между Кати и мен. Докато вървяхме през Проспект Парк под есенното слънце, близо до бруклинската галерия, където работеше Кати, аз почнах да разбирам, че всички неща, които обичахме някога, са останали в Принстън, а бъдещето не е успяло да ги замени с примамливи видения. Знаех, че през онзи ден Кати се надява да започне нещо ново, да поеме нов курс под нови звезди. Но възможността за възраждане, която тъй дълго държа баща ми над водата и съхрани неговата вяра в сина му, малко по малко бе породила у мен сянката на съмнението. След онзи ден аз окончателно изпаднах от живота на Кати. Не след дълго тя ми позвъни за последен път. Знаеше, че проблемът е откъм моята страна, че именно моите писма ставаха все по-кратки и по-редки. В гласа й звучеше неочаквана болка. Тя ми каза, че няма да я чуя отново, преди сам да разбера какво мисля за нас двамата. Накрая ми продиктува номера на друга галерия и заръча да се обадя, когато нещо се промени.