Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 195

На петия ден Чарли излезе от болницата, но още две седмици трябваше да ходи на рехабилитация. Лекарите му препоръчаха да си направи пластична операция на белезите по гърдите, но Чарли отказа. Посещавах го в медицинския център всеки ден с едно-единствено изключение. Чарли ми заръчваше да му нося чипс, учебници, резултати от бейзболните мачове. Винаги ми намираше повод да се върна.

Неведнъж ми показваше белезите от изгаряния. Отначало мислех, че иска да докаже нещо на себе си, че не се чувства обезобразен, че е по-силен от сполетялата го беда. По-късно усетих, че е точно обратното. Искаше да знам, че е бил променен от преживяното. Сякаш се боеше, че е престанал да бъде част от моя живот и живота на Джил в мига, когато се втурна по тунела след Пол. Ние се справяхме без него, сами си ближехме раните. Той знаеше, че започваме да се чувстваме чужденци в собствената си кожа, и искаше да ни покаже, че е в същото положение, че все още се печем на един огън.

Изненадах се, че Джил го посещаваше също толкова често. Рядко се засичахме и всеки път ни ставаше неудобно. Двамата изпитваха вина, която ставаше по-силна, когато се виждаха. Колкото и нелепо да звучи, Чарли смяташе за предателство това, че не е бил с нас в „Бръшляна“. Понякога дори си мислеше, че кръвта на Пол е по неговите ръце, приемаше я като наказание за слабостта си. Джил пък смяташе, че ни е изоставил много по-рано, но по начин, който трудно се обяснява. И му ставаше още по-зле, като виждаше угризенията на Чарли, който бе сторил толкова много.

Една вечер, преди да си легне, Джил ми се извини. Каза, че му се иска да бе постъпил другояче. Че сме заслужавали много повече. От онази вечер нататък нито веднъж не го заварих да гледа стари филми. Обядваше и вечеряше в ресторанти, все по-далече и по-далече от студентското градче. Редовно го канех в клуба си, но той все намираше претекст да откаже. Едва на четвъртия или петия отказ разбрах, че не е заради компанията, а защото на идване щеше да види „Бръшляна“. Когато Чарли излезе от болницата, с него бяхме заедно всеки ден — на закуска, обяд и вечеря. Джил все по-често се хранеше сам.

Постепенно престанаха да ни обръщат внимание. Когато на хората им омръзна да слушат за нас, отначало се чувствахме като парии, после като призраци сред всеобщата забрава. Заупокойната служба за Пол се проведе в катедралата, но със същия успех можеше да е и в някоя малка аудитория — толкова скромно беше присъствието. Преподавателите бяха едва ли не повече от студентите, а и самите студенти идваха най-вече от съчувствие към Чарли и Джил. Единственият представител на преподавателското тяло, който ме заговори след церемонията, беше професор Ларок — жената, насочила Пол към Тафт. А и тя се интересуваше не толкова от Пол, колкото от неговите открития за „Хипнеротомахия“. Не й казах нищо и занапред твърдо мълчах, щом станеше дума за „Хипнеротомахия“. Мислех си, че това е най-малкото, което мога да сторя — да не давам на чужди хора тайната, която Пол тъй отчаяно се бореше да запази за приятелите си.