Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 193

— Ричард — казва Пол твърдо, сякаш разговаря с дете, — всички трябва да излезем.

— Махни се — крещи Джил и прекрачва напред.

Но в този момент Къри строшава шишето върху масата, хвърля се срещу него и забива назъбеното стъкло в дланта му. Кръвта бликва на тъмни панделки между пръстите на Джил. Той залита назад, гледайки раната. Пол вижда това и безсилно се обляга на стената.

— Дръж — подвиквам аз и вадя от джоба си кърпичка.

Джил бавно пристъпва към мен. Когато протяга ръка за кърпата, виждам колко зле е порязан. Щом натискът отслабва, от дълбоката бразда шурва кръв.

— Бягай! — казвам аз и го избутвам към прозорците. — Скачай! Храстите ще смекчат падането.

Но той стои като вкаменен и гледа стъклото в ръката на Къри. Вратата на библиотеката трепери под напора на горещия въздух. Отдолу плъзват струйки дим и аз усещам как очите ми сълзят, дробовете ми се свиват.

— Пол — викам аз през пушека. — Трябва да се измъкнеш.

— Ричард — крещи Пол. — Идвай!

— Пусни го! — рева аз към Къри… но пожарът вече настоява със свиреп грохот да влезе.

Иззад нас долита страховитият трясък на дърво, рухващо под собствената си тежест.

Изведнъж Джил залита назад и се блъсва в стената до мен. Изтичвам да отворя прозореца, подпирам го на рамката и се мъча да го държа изправен.

— Помогни на Пол… — мънка Джил. Това е последното, което изрича, преди очите му да помръкнат.

Мощен порив на вятъра вдига облаци сняг от храстите под нас и нахлува в стаята. Колкото се може по-внимателно вдигам Джил върху перваза. Под лунната светлина ангелското му лице дори и сега изглежда безгрижно. Поглеждам окървавената кърпа около китката му и имам чувството, че всичко около мен се разпада. Пускам го. Джил мигновено изчезва.

— Том — долита глухо гласът на Пол откъм облака дим. — Бягай.

Обръщам се и виждам, че Пол се бори с Къри, мъчи се да го издърпа към прозореца, но старецът е много по-силен. Не помръдва. Напряга се и изблъсква Пол към служебното стълбище.

— Скачай! — долитат отдолу гласове през отворения прозорец. — Скачай!

Пожарникари. Видели са ме.

Но аз се обръщам.

— Пол! Идвай!

— Бягай, Том — чувам го за последно. — Моля те.

Думите бързо заглъхват, сякаш Къри го носи надолу, към пожарището. Двамата отстъпват надолу, към древните клади, продължавайки да се борят като ангели във вечността.

— Надолу! — Това е последната дума, която чувам, изречена от Къри. — Надолу!

И пак отвън:

— По-бързо! Скачай!

— Пол! — крещя аз, докато пламъците ме отблъскват към перваза.

Нажеженият дим стяга гърдите ми като железен обръч. В другия край на стаята вратата към служебното стълбище се затваря. Няма кого да видя. Скачам.

Това е последното, което си спомням, преди мокрият сняг да ме обгърне. После има само експлозия като внезапен изгрев посред нощ. Взрив на газова тръба срутва сградата до основи. И започват да валят сажди.

Сред глухата тишина аз крещя. На пожарникарите. На Джил. На всеки, който ме чува. Аз крещя: „Ричард Къри отвори вратата на служебното стълбище и помъкна Пол надолу“.