Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 196

Една седмица след новината за подземния паркинг имаше нов кратък прилив на интерес, когато се разчу, че Ричард Къри е разпродал цялото си имущество, преди да потегли от Ню Йорк за Принстън. Вложил парите в частен инвестиционен фонд заедно с останалата собственост от картинната си галерия. Когато банките отказаха да разкрият условията на влога, „Бръшляна“ предяви претенции към парите като компенсация за претърпените щети. Искът отпадна едва след като клубните членове решиха, че не искат нито един камък в новата сграда да бъде платен с парите на Къри. Междувременно изскочи новината, че Ричард Къри е оставил всичките си пари на някаква тайнствена личност и някои вестници дори намекнаха онова, в което вярвах открай време — че парите са били за Пол.

Но тъй като не знаеше за дипломната работа, широката общественост не проумя намеренията на Къри, затова задълба в дружбата му с Тафт, докато накрая двамата се превърнаха в пародия, в обяснение за злото, което всъщност не беше никакво обяснение. Къщата на Тафт запустя. Новопостъпилите в Института отказваха да живеят там, а градските хлапета ходеха вечер да я замерят с камъни.

Единствената полза от новата обстановка на фантастични теории и сензационни заглавия бе, че скоро стана невъзможно дори да се намекне за някаква вина на нас двамата с Чарли. Не бяхме достатъчно колоритни фигури, за да играем някаква роля в загадъчните събития, докато местните вестници пълнеха страниците си със снимки на злодея Тафт и безумния убиец Къри. Полицията и университетските власти единодушно заявиха, че няма да предприемат мерки срещу нас, и навярно родителите ни се зарадваха, че ще се дипломираме без проблеми. Джил не се трогна особено — тия неща не го вълнуваха — а и аз не заподскачах от радост.

И все пак си мисля, че това донякъде облекчи Чарли. Сянката на станалото тегнеше все повече над живота му. Джил го наричаше мания за преследване — очакване бедата да дебне зад всеки ъгъл — но според мен Чарли просто бе повярвал, че е можел да спаси Пол. Така или иначе, тепърва щеше да си плати за провала — ако не в Принстън, то в някой бъдещ ден. Не от преследване се боеше Чарли, а от присъда.

Единствените проблясъци на радост през последните ми дни в колежа идваха от Кати. Отначало, докато Чарли още лежеше в болницата, тя носеше храна на нас двамата с Джил. След пожара заедно с още няколко момичета от „Бръшляна“ бяха почнали да си готвят заедно и тъй като се боеше, че не се храним, тя винаги готвеше за трима. По-късно взе да ме извежда на разходки. Твърдеше, че слънцето има целебни свойства, че в космическите лъчи имало следи от литий, но можеш да ги уловиш само на разсъмване. Дори правеше снимки, сякаш смяташе, че си струва да запомним онези дни. Фотографската й душа твърдо вярваше, че с подходящо осветление всичко може да се оправи.