Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 137

Препрочитам отново бележката и постепенно сглобявам смисъла. Кабинетът на Тафт в студентското градче е в сутерена на сградата „Маккош“. Но последният ред ме кара да изтръпна. Винсънт казва, че чертежът е у него. Вдигам телефона и се обаждам на бърза помощ. След броени секунди Чарли се обажда отсреща.

— Какво става, Том?

— Пол е отишъл при Тафт.

— Какво? Мислех, че ще говори с декана за Стийн.

— Трябва да го намерим. Можеш ли някак да се измък…

Преди да довърша, в слушалката се раздава приглушен звук и чувам как Чарли разговаря с някого.

— Кога тръгна Пол? — пита след малко той.

— Преди десет минути.

— Идвам. Ще го догоним.

След повече от петнайсет минути допотопният фолксваген на Чарли спира зад общежитието. Прилича на ламаринена жаба, вкаменена от ръждата насред скок. Още преди да съм се наместил на седалката, Чарли дава заден ход.

— Защо се забави толкова? — питам аз.

— Точно когато тръгвах, се появи някаква журналистка. Искаше да поговорим за снощи.

— И какво?

— Някой от полицията й казал какво е твърдял Тафт на разпита. — Завиваме по Елм Драйв, където малки купчинки кишав сняг се белеят в нощта като развълнувано море. — Нали ти ми каза, че Тафт и Ричард Къри се познават отдавна?

— Да. Защо?

Точно когато навлизаме в северната част на градчето, зървам Пол на двора между библиотеката и историческия факултет. Отива към „Маккош“.

— Пол! — крещя аз през прозореца.

— Какво правиш? — пита строго Чарли, спирайки до тротоара.

— Разгадах го! — казва Пол, изненадан от нашата поява. — Всичко. Сега ми трябва само чертежът. Том, няма да повярваш. Невероятно е, поразител…

— Какво е? Кажи ми.

Но Чарли изобщо не чува за какво говорим.

— Няма да ходиш при Тафт — отсича той.

— Ти не разбираш. Свършено е…

— Чуйте ме — прекъсва го Чарли. — Пол, качвай се в колата. Отиваме си у дома.

— Прав е — подкрепям го аз. — Не биваше да идваш тук сам.

— Отивам при Винсънт — тихо казва Пол и тръгва към кабинета на Тафт. — Знам какво правя.

Чарли превключва на заден ход и подкарва успоредно на Пол.

— Мислиш, че просто ще ти даде каквото искаш?

— Той ми се обади, Чарли. Точно това обеща.

— Значи призна, че го е откраднал от Къри? — питам аз. — Защо ще ти дава чертежа точно сега?

Чарли спира колата.

— Пол! Нищо няма да ти даде.

Тонът му кара Пол да замръзне на място.

С по-тих глас Чарли обяснява какво е узнал от журналистката.

— Когато полицаите снощи попитали Тафт дали има представа кой би могъл да стори подобно нещо на Стийн, той отговорил, че се сеща за двама души.

Лицето на Пол почва да помръква, радостта от откритието се стопява.

— Според него първият е Къри — продължава Чарли. — Вторият си ти. — Той млъква за миг, докато Пол осъзнае думите му. — Тъй че пет пари не давам какво ти е надрънкал по телефона. Трябва да стоиш надалече от него.

Стар бял пикап минава с бучене край нас и снегът хрущи под гумите му.

— Тогава помогнете ми — казва Пол.

— Ще ти помогнем. — Чарли отваря вратата. — Ще те откараме у дома.

Пол придърпва по-плътно палтото около себе си.

— Не така. Помогнете ми, като дойдете с мен. Взема ли чертежа от Винсънт, той вече не ми е нужен.