Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 138

Чарли го гледа втрещено.

— Чуваш ли изобщо какво ти говорим?

Но има неща, които Чарли не проумява. Той не знае какво означава фактът, че Тафт е крил чертежа през цялото време.

— Остава ми само ей толкова и ще го имам в ръцете си, Чарли — казва Пол. — Трябва само да се преборя за откритието си. А ти ми казваш да се прибирам?

— Виж — започва Чарли. — Казвам само, че трябва…

Но аз го прекъсвам.

— Пол, ще дойдем с теб.

— Какво? — възкликва Чарли.

Аз отварям вратата.

— Хайде, да вървим.

Пол се обръща с изненада. Не е очаквал това.

Привеждам се към Чарли и тихо прошепвам:

— Щом отива с нас или без нас, тогава ще го придружа.

Докато Чарли размишлява, Пол отново тръгва към „Маккош“.

— Ако сме тримата заедно, Тафт нищо не може да стори — казвам аз. — Знаеш го.

Бавната въздишка на Чарли вдига облаче пара в мразовития въздух. Накрая той паркира колата сред снега и вади ключовете от таблото.

Пътят през снега към сивата сграда, където е кабинетът на Тафт, сякаш трае цяла вечност. Помещението се намира дълбоко в недрата на „Маккош“, където коридорите са тъй тесни, а стълбищата тъй стръмни, че трябва да слизаме в индийска нишка. Трудно ми е да повярвам, че Винсънт Тафт може да диша тук, камо ли да се движи. Дори и аз имам усещането, че съм твърде едър за това място. Чарли навярно се чувства като в капан.

Хвърлям поглед назад просто за да се уверя, че Чарли още е с нас. Като го виждам как плътно ни прикрива в тил, усещам лек прилив на увереност — поне колкото да продължа напред. Сега осъзнавам нещо, което преди малко не исках да си призная: ако Чарли не беше дошъл, нямаше да издържа докрай.

Пол ни повежда по последния коридор към самотна стая в дъното. Заради празника всички други кабинети са заключени и тъмни. Само под бялата врата с името на Тафт прозира ярка светлина. Бялата боя е олющена по ръба. Най-отдолу има потъмняла ивица — спомен за някогашно наводнение откъм тунелите на парното, които лъкатушат само на педя под сутерена. Никой не си е направил труда да боядиса вратата след идването на Тафт в прастари времена.

Пол вдига ръка, но преди да почука, отвътре долита глас.

— Закъсняваш — ръмжи Тафт.

Дръжката на вратата скръцва, когато Пол я завърта. Усещам как Чарли се блъсва в гърба ми.

— Продължавай — прошепва той и ме бута напред.

Тафт седи сам в кожено кресло зад грамадно старинно бюро. Метнал е вълненото си сако върху облегалката и с навити ръкави поправя някакви ръкописи. Червената химикалка изглежда съвсем дребна в ръката му.

— Те защо са тук? — властно пита той.

— Дай ми чертежа — казва Пол без предисловия.

Тафт оглежда Чарли, после мен и посочва с дебелите си пръсти два стола.

— Сядайте.

Хвърлям поглед наоколо, опитвайки да не му обръщам внимание. От всички страни дървени лавици с книги закриват белите стени. Из дебелия слой прах по тях забелязвам по-чисти бразди там, където някой том е ваден за четене. Върху килима се вижда протрита пътека от вратата до бюрото.

— Сядайте — повтаря Тафт.

Пол е готов да откаже, но Чарли го побутва към стола. Иска да свършваме час по-скоро.