Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 13

Чарли се колебае.

— Да — казва накрая той и се вглежда в далечината. Ъгълчетата на устните му леко трепват нагоре.

— Тогава да заобиколим — предлагам аз. — Да го изненадаме в гръб.

Очите на Чарли блестят. Той пак ме потупва по главата — толкова силно, че едва не рухвам под тежестта на раницата.

— Да тръгваме.

Тъкмо тръгваме по коридора, когато от радиостанцията долита съскане.

Свалям микрофона от колана си и натискам бутона.

— Джил?

Тишина.

— Джил?… Не те чувам…

Никакъв отговор.

— Случайно смущение — казва Чарли. — Твърде далече са, за да пратят сигнал.

Повтарям призива и изчаквам.

— Ти каза, че тия радиостанции имат три километра обхват — напомням аз. — Дотам е най-много километър и половина.

— Три километра обхват на открито — поправя ме Чарли. — А през бетон и пръст…

Но радиостанциите са само за аварийни случаи. Сигурен съм, че преди малко чух гласа на Джил.

Мълчаливо изминаваме стотина метра, като заобикаляме локви застояла вода и купчинки изпражнения от плъхове. Изведнъж Чарли сграбчва яката на ризата ми и ме дръпва назад. Едва успявам да запазя равновесие.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — крясвам аз.

Той плъзва лъча на фенерчето по дъската, поставена над дълбока шахта пред нас. Минавали сме по нея при една предишна игра.

— Какво има?

Чарли предпазливо докосва дъската с крак.

— Няма нищо — казва той с видимо облекчение. — Не е прогнила от влагата.

Избърсвам потта от челото си.

— Добре — казва Чарли. — Да вървим.

С две широки крачки той прекосява дъската. Аз разпервам ръце и с големи усилия се добирам до отсрещния край.

— Дръж — подава ми Чарли едното шише. — Пийни си.

Отпивам набързо, после тръгвам след него навътре в тунелите. Същински рай за гробаря — накъдето и да погледнеш, все същата гробовна теснотия с тъмни стени, които се сливат нейде далече в мъгливия сумрак.

— Цялата тази част от тунелите ли прилича на катакомби? — питам аз.

Имам чувството, че между мислите ми се вмъква пращене от радиостанцията.

— На какво?

— На катакомби. Гробници.

— Не съвсем. По-новите части са в огромна тръба от гофрирана стоманена ламарина. — Чарли прави вълнообразно движение с длан. — Все едно че вървиш по ребра. Сякаш те е погълнал кит. Като…

Той щраква с пръсти, търсейки за сравнение нещо библейско, нещо класическо от курса по английска литература.

— Като Пинокио.

Чарли ме поглежда с надеждата да се изсмея.

Аз мълча.

— Не би трябвало да остава много — казва той. Обръща се и потупва лазерния приемник на гърдите си. — Не бой се. Изскачаме иззад ъгъла, гръмваме ги и се прибираме.

Точно тогава радиостанцията се включва отново. Този път няма съмнение: гласът е на Джил.

— Ендшпил, Чарли.

Застивам на място.

— Какво означава това?

Чарли се навъсва. Чака съобщението да се повтори, но не чуваме нито звук.

— Не се хващам на тая въдица — казва той.

— Каква въдица?

— Ендшпил. Това означава край на играта.

— Сериозно ли, Чарли? И защо?

— Защото има нещо сбъркано.

— Сбъркано?

Но той ми прави знак да млъкна. Чувам гласове в далечината.