Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 115

Когато дойде мой ред да сваля дрехите и да споделя с Кати гледката на белезите по обезобразения си ляв крак, аз изобщо не се поколебах; нито пък тя, след като ги видя. Ако ония часове бяха минали в тъмнина, щях да го приема за нещо нормално. Но през онази нощ нямаше тъмнина. Търкулнахме се един върху друг, върху свети Томас Мор и страниците на неговата „Утопия“, към новите положения на нашата връзка, а лампите продължаваха да светят.

Първият знак, че не разбирам какви сили са се развихрили в моя живот, дойде през следващата седмица. Почти през целия понеделник и вторник двамата с Пол обсъждахме смисъла на най-новата гатанка: Колко ръце има от нозете ти до хоризонта?

— Мисля, че е свързано с геометрията — каза Пол.

— Евклид?

Той поклати глава.

— Измерването на Земята. Ератостен пресметнал приблизително земната обиколка чрез различните ъгли на сенките, хвърляни в Сиена и Александрия по пладне в деня на лятното слънцестоене. После използвал ъглите…

Едва към средата на обяснението осъзнах, че Пол използва етимологичния смисъл на думата геометрия — в буквален превод „измерване на Земята“, както сам той бе казал.

— … и като знаел разстоянието между двата града, успял да изчисли извивката на Земята.

— Какво общо има това с гатанката? — попитах аз.

— Франческо пита какво е разстоянието между теб и хоризонта. Пресметни какво е разстоянието от дадена точка на света до линията, където земното кълбо се извива, и ще получиш отговора. Или пък просто погледни в някой справочник по физика. Сигурно е константа.

Каза го тъй, сякаш отговорът вече беше намерен, но аз имах друго мнение.

— Защо Колона ще иска това разстояние да се измерва в ръце?

Пол се наведе, задраска думата ръце в моя текст и надраска нещо на италиански.

— Вероятно става дума за braccia — каза той. — Означава същото, но braccia е и флорентинска мярка за дължина. Едно braccio е приблизително колкото дължината на човешка ръка.

За пръв път спях по-малко от него. Внезапният възход в моя живот ме подтикваше да рискувам, да смесвам напитките, защото този безумен коктейл от Кати и Франческо Колона ми се струваше тъкмо онова, от което се нуждаех. Приемах го като сигурен знак, че завръщането ми към „Хипнеротомахия“ е донесло нов ред на света, в който живеех. И бързо попаднах в бащиния си капан — същия, за който се опита да ме предупреди майка ми.

Когато в сряда сутрин споменах на Кати, че съм сънувал баща си, тя изведнъж спря на място — за пръв път, откакто тичахме заедно.

— Том, не искам да разговаряме за това — каза тя.

— За кое?

— За дипломната работа на Пол. Хайде да си говорим за нещо друго.

— Разказвах ти за баща си.

От разговорите с Пол бях свикнал да споменавам баща си за щяло и нещяло, очаквайки неговото име автоматично да заглуши всяка критика.

— Баща ти е работил върху книгата, която проучва Пол — каза тя. — Все същото.

Погрешно сметнах чувството в нейните думи за страх — страх, че няма да разгадае една нова гатанка както предишната, и че интересът ми към нея ще се изпари.