Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 115
Дъстин Томасън
Когато дойде мой ред да сваля дрехите и да споделя с Кати гледката на белезите по обезобразения си ляв крак, аз изобщо не се поколебах; нито пък тя, след като ги видя. Ако ония часове бяха минали в тъмнина, щях да го приема за нещо нормално. Но през онази нощ нямаше тъмнина. Търкулнахме се един върху друг, върху свети Томас Мор и страниците на неговата „Утопия“, към новите положения на нашата връзка, а лампите продължаваха да светят.
Първият знак, че не разбирам какви сили са се развихрили в моя живот, дойде през следващата седмица. Почти през целия понеделник и вторник двамата с Пол обсъждахме смисъла на най-новата гатанка: Колко ръце има от нозете ти до хоризонта?
— Мисля, че е свързано с геометрията — каза Пол.
— Евклид?
Той поклати глава.
— Измерването на Земята. Ератостен пресметнал приблизително земната обиколка чрез различните ъгли на сенките, хвърляни в Сиена и Александрия по пладне в деня на лятното слънцестоене. После използвал ъглите…
Едва към средата на обяснението осъзнах, че Пол използва етимологичния смисъл на думата геометрия — в буквален превод „измерване на Земята“, както сам той бе казал.
— … и като знаел разстоянието между двата града, успял да изчисли извивката на Земята.
— Какво общо има това с гатанката? — попитах аз.
— Франческо пита какво е разстоянието между теб и хоризонта. Пресметни какво е разстоянието от дадена точка на света до линията, където земното кълбо се извива, и ще получиш отговора. Или пък просто погледни в някой справочник по физика. Сигурно е константа.
Каза го тъй, сякаш отговорът вече беше намерен, но аз имах друго мнение.
— Защо Колона ще иска това разстояние да се измерва в ръце?
Пол се наведе, задраска думата ръце в моя текст и надраска нещо на италиански.
— Вероятно става дума за braccia — каза той. — Означава същото, но braccia е и флорентинска мярка за дължина. Едно braccio е приблизително колкото дължината на човешка ръка.
За пръв път спях по-малко от него. Внезапният възход в моя живот ме подтикваше да рискувам, да смесвам напитките, защото този безумен коктейл от Кати и Франческо Колона ми се струваше тъкмо онова, от което се нуждаех. Приемах го като сигурен знак, че завръщането ми към „Хипнеротомахия“ е донесло нов ред на света, в който живеех. И бързо попаднах в бащиния си капан — същия, за който се опита да ме предупреди майка ми.
Когато в сряда сутрин споменах на Кати, че съм сънувал баща си, тя изведнъж спря на място — за пръв път, откакто тичахме заедно.
— Том, не искам да разговаряме за това — каза тя.
— За кое?
— За дипломната работа на Пол. Хайде да си говорим за нещо друго.
— Разказвах ти за баща си.
От разговорите с Пол бях свикнал да споменавам баща си за щяло и нещяло, очаквайки неговото име автоматично да заглуши всяка критика.
— Баща ти е работил върху книгата, която проучва Пол — каза тя. — Все същото.
Погрешно сметнах чувството в нейните думи за страх — страх, че няма да разгадае една нова гатанка както предишната, и че интересът ми към нея ще се изпари.