Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 113

— И какво предлагаш? — попитах аз.

Тя дори не изглеждаше задъхана.

— На връщане ще спрем във „Файърстоун“. Ще ти покажа къде смятам, че трябва да търсиш.

Това продължи две седмици. Будех се призори за физическо и умствено натоварване, разправях на Кати недомислените си идеи за Колона, та да намали темпото, докато ме слуша, после се заставях да тичам по-бързо, та да няма време да ми обясни къде греша. Толкова често започвахме и завършвахме дните си заедно, че започнах да се питам дали разумно момиче като нея няма най-сетне да се досети колко по-рационално ще е да нощува в моето общежитие, вместо да търчи до нейното и обратно. Всяка сутрин, когато я виждах по анцуг и тениска, се мъчех да измисля нов начин да подхвърля поканата, но Кати винаги се преструваше, че не е разбрала. Джил ми каза, че бившият й приятел — онзи спортист, когото познавах от семинарите — използвал коварна тактика: не проявявал нахалство в редките случаи, когато била пияна, та да се разтопи от благодарност щом изтрезнее. Отнело й толкова много време да схване как я манипулират, че през първия си месец с мен още не можела да се отърси от подозренията.

— Какво да правя? — попитах аз една вечер, след като Кати си беше тръгнала и изгарях от отчаяние.

За всяко сутрешно бягане получавах една бърза целувка по бузата, което в крайна сметка едва ли си струваше усилията — особено пък сега, след като посвещавах все повече и повече време на „Хипнеротомахия“ и трябваше да се задоволявам с по пет-шест часа сън. Мъките на Тантал изобщо не можеха да се мерят с моите — исках Кати, а получавах Колона; опитвах да се съсредоточа върху Колона, а мислех само за сън; когато най-сетне си легнех да спя, на вратата изведнъж се почукваше и откривах, че е станало време отново да тичам с Кати. Може и да звучи смешно, но на мен изобщо не ми беше до смях. Полагаше ми се нещо повече.

Онзи път обаче Джил и Чарли по изключение бяха единодушни.

— Бъди търпелив — заявиха те в един глас. — Тя го заслужава.

И както винаги бяха прави. Една вечер през нашата пета съвместна седмица Кати засенчи всички ни. На връщане от семинар по философия дотича в общежитието с нова идея.

— Чуйте това — възкликна тя, после извади от чантата си „Утопия“ на Томас Мор и зачете.

„Обитателите на Утопия имат две игри, напомнящи шаха. Първата е нещо като аритметическо състезание, при което дадени числа «взимат» други. Втората е безмилостна битка между добродетели и пороци, която най-остроумно показва как пороците имат склонност да воюват помежду си, но се обединяват срещу добродетелите. Тази игра разкрива кое определя в крайна сметка победата на едната страна срещу другата.“

Хвана ме за ръката и сложи книгата в нея, чакайки да я прочета още веднъж.

Хвърлих поглед на задната корица.

— Написана през 1516 година — казах аз. — Няма и двайсет години след „Хипнеротомахия“.

Времето почти съвпадаше.