Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 106

— През онова лято Ричард ми осигури пътуване до Италия — казва Пол, търкайки с длан ръба на табуретката. — Толкова се вълнувахме. Дори Винсънт. С Ричард още не си говореха, но знаеха, че съм по следите на нещо голямо. Започвах да разбирам кое как е. Отседнах в един апартамент на Ричард — целият горен етаж на стар ренесансов дворец. Беше потресаващо, просто разкошно. Имаше картини по стените, по таваните, навсякъде. В ниши над стълбищата. Тинторето, Карачи, Перуджино. Истински рай, Том. Беше тъй хубаво, че дъхът ти спира. А той се събуждаше сутрин и заявяваше деловито: „Пол, днес имам да отметна доста работа“. После почвахме да разговаряме, а след половин час той смъкваше вратовръзката и казваше: „По дяволите всичко. Дай да си вземем почивен ден“. И ето — обикаляме площадите и разговаряме. Само двамата. Вървяхме и разговаряхме часове наред. Точно тогава той почна да ми разказва за годините си в Принстън. За „Бръшляна“ и всичките си приключения, какви щуротии е вършил, какви хора познава. И най-вече говореше за баща ти. Тъй ярко, тъй живо. Нали разбираш, сякаш нямаше нищо общо с онзи Принстън, който познавах. Като че живеех в сън, прекрасен сън. Ричард го наричаше точно така. През целия ни престой в Италия той крачеше из облаците. Започна да се среща с една скулпторка от Венеция и се канеше някой ден да й направи предложение. Дори си мислех, че след онова лято ще опита да се помири с Винсънт.

— Но не се помириха.

— Не. Когато се върнахме в Щатите, всичко си дойде по местата. С Винсънт не си продумаха. Жената от Венеция скъса с него. Ричард почна да идва в студентското градче, търсеше спомен за пламъка, който го е обгръщал, докато двамата с баща ти учели при Макбий. От онова време нататък той живее все повече и повече с миналото. Винсънт се мъчеше да ме убеди да стоя настрани от него, но през онази година аз стоях настрани от Винсънт, отбягвах Института, при всяка възможност се стараех да работя в „Бръшляна“. Не исках да му казвам какво сме открили, докато не се наложи. Точно тогава Винсънт взе да ме притиска да му покажа изводите си, да подавам всяка седмица отчет за напредъка. Може би си е мислил, че това е единственият му шанс да си отмъсти на „Хипнеротомахия“. — Пол плъзва ръка през косата си. — Колко съм бил глупав. Трябваше да напиша дипломна работа за четворка, после да си плюя на петите. Боговете повалят с гръм и мълния най-могъщите сгради и най-високите дървета. Защото боговете обичат да принизяват онуй, що е по-величаво от околното. Те не търпят гордостта у никого, освен у себе си. Херодот го е писал. Сигурно съм чел тия редове поне петдесет пъти, но така и не се замислих над тях. Винсънт ми ги посочи. Той знаеше какво означават.