Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 107

— Не вярваш в това.

— Вече не знам в какво да вярвам. Трябваше да се пазя повече от Винсънт и Бил. Ако не мислех толкова за себе си, щях да усетя какво се задава.

Гледам светлия процеп под вратата. Пианото в края на коридора е замлъкнало.

Пол става и тръгва към изхода.

— Да се махаме.

15.

Докато напускаме „Улуърт“, почти не си говорим. Пол върви малко пред мен и дистанцията е достатъчна, за да си мислим всеки за своето. В далечината виждам камбанарията на катедралата. Край подножието й се спотайват полицейски коли като жаби, изчакващи в подножието на дъб да отмине бурята. Отслабващият вятър люшка загражденията от жълта найлонова лента. Белотата сигурно вече е погълнала окончателно снежния отпечатък на Бил Стийн.

Когато пристигаме в общежитието, Чарли е буден, но се готви пак да си ляга. Успял е да почисти общата стая, да подреди на спретнати купчинки разхвърляните листове и писма. Мъчи се с работа да прогони спомена за видяното в линейката. След като поглежда часовника си, той се навъсва неодобрително, но е твърде уморен, за да ни се кара. Стоя и слушам как Пол разказва какво видяхме в музея. Знам, че Чарли ще настои да повикаме полиция. Но щом обяснявам, че сме открили писмата сред книжата на Стийн, той явно се отказва от тази идея.

Двамата с Пол минаваме в спалнята и мълчаливо се преобличаме, после си лягаме. Докато лежа и си припомням с какво вълнение в гласа описваше Къри, внезапно ми хрумва нещо, което проумявам за пръв път. Макар и за кратко, в отношенията им е настанал миг на покой и съвършенство. Къри така и не бе успял да разбере „Хипнеротомахия“, докато в живота му не навлезе Пол, за да разгадае онова, което не схващаше Къри — и тъй двамата да го споделят. А Пол винаги бе желал толкова много неща, докато в живота му не навлезе Ричард Къри, за да му покаже какво не е имал — и тъй двамата да го споделят. Като Дела и Джеймс от стария разказ на О’Хенри — Джеймс, който продава златния си часовник, за да купи на Дела четки за коса, а Дела продава косата си, за да купи на Джеймс верижка за часовника — даровете и саможертвите им си пасват идеално. Но този път сюжетът е по-щастлив. Всеки се нуждае единствено от онова, което може да му дари другият.

Не мога да упреквам Пол за късмета. Ако някой заслужава такъв късмет, това е той. Никога не е имал семейство, не е притежавал портрет в рамка, не е чувал близък глас по телефона. Дори след смъртта на баща си аз имах всички тези неща, макар и несъвършени. Но сега залогът е далеч по-голям. Дневникът на Генуезеца може да докаже, че баща ми е бил прав за „Хипнеротомахия“ — че е виждал истината през праха и епохите, през дебрите от гравюри и мъртви езици. Аз не му вярвах, смятах за нелепа, суетна и късогледа цялата идея, че в една тъй изчерпана вехта книга може да има нещо особено. А през цялото това време, докато го упреквах в погрешна перспектива, единствената грешка е била моя.