Читать «Криптата на флорентинеца» онлайн - страница 104
Дъстин Томасън
— Ами писмото до Къри? — питам аз, гледайки гърба на пианото. Дървото е голо и грубо, нали тази страна трябва да бъде обърната към стената. Странна ми се вижда тази икономия, като да не си сресваш тила, защото не го виждаш в огледалото. Така правеше баща ми. Винаги съм смятал това за дефект в перспективата — грешка на човек, който вижда света само по един начин. Студентите му навярно го забелязваха също тъй често. Всеки път, когато им обръщаше гръб.
— Ричард никога не би ме ограбил — казва Пол, хапейки ноктите си. — Трябва да сме пропуснали нещо.
Настава тишина. В репетиционната е топло и когато мълчим, не се чува никакъв звук, освен тихите ноти откъм коридора. Вместо Гершуин сега в далечината глухо тътне соната от Бетовен. Спомням си как като дете изчаквах да отминат летните бури. Няма ток, в къщата е тихо и не се чува нищо, освен далечни гръмотевици. Под светлината на свещ майка ми чете на глас — илюстрирана книжка за Шерлок Холмс или нещо подобно — и аз се чудя защо най-хубавите истории сякаш винаги са за хора със странни шапки.
— Мисля, че Винсънт беше в библиотеката — казва Пол. — В полицията той излъга за отношенията си с Бил. Каза, че от години не е имал по-добър сътрудник.
„И двамата познаваме Винсънт, казваше писмото. Смятам за несъмнено, че той крои свои собствени планове за всичко, което излезе от начинанието.“
— Мислиш ли, че Тафт иска да си присвои изследването? — питам аз. — От години не се е опитвал да публикува нещо за „Хипнеротомахия“.
— Не става дума за публикуване, Том.
— А за какво?
Пол мълчи няколко секунди, после казва:
— Нали чу Винсънт тази вечер. Досега не беше признавал, че Франческо е от Рим. — Той поглежда педалите на пианото, щръкнали от дървената рамка като мънички златни обувки. — Опитва се да ми го отнеме.
— Кое?
Но Пол отново се колебае.
— Няма значение. Забрави.
— Ами ако в музея е бил Къри? — подхвърлям аз, когато той извръща глава.
Писмото на Стийн усложни представата ми за Къри. То ми напомни, че от тримата той е попаднал най-безнадеждно под властта на „Хипнеротомахия“.
— Той не е замесен, Том.
— Сам видя как се държа, когато му показа дневника. Къри все още вярва, че е негов.
— Не. Аз го познавам, Том. Разбра ли? А ти не.
— Това пък какво означава?
— Ти никога не си вярвал на Ричард. Дори когато се опитваше да ти помогне.
— Не ми трябва неговата помощ.
— И мразиш Винсънт само заради баща си.
Обръщам се изненадан към него.
— Той докара баща ми до…
— До какво? До катастрофата ли?
— Докара го до безумие. Какво ти става, по дяволите?
— Той просто написа една рецензия, Том.
— Съсипа живота му.
— Не живота, а кариерата. Има разлика.
— Защо го защитаваш?
— Не го защитавам. Защитавам Ричард. Но Винсънт не ти е сторил каквото и да било.
Тъкмо се каня да отвърна нещо хапливо, когато виждам какво му причинява този разговор. Пол притиска скулите си с длани и бузите му се издуват. За секунда виждам само фаровете отвън по пътя. В далечината отеква клаксон.
