Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 168

— Хилфред! — прошепна тя. Нямаше отговор, никакво движение в сеното. — Хилфред! — тя поклати колата. — Аз съм, Ариста.

Зачака.

Сърцето й подскочи, когато сеното се размърда.

— Принцесо? — колебливо рече той.

— Да, аз съм. Просто ме следвай — тя го отведе в последната преграда на конюшнята, която бе празна. — Трябва да почакаме тук, докато почти се съмне.

Хилфред се вглеждаше в нея със съмнение, стоейки на разстояние.

— Как… — започна той, но замлъкна.

— Смятах, че Нимбус ти е обяснил, че ще се появя така.

— Да.

Очите на Хилфред обикаляха фигурата й, изражението му бе такова, сякаш е опитал нещо ужасно на вкус.

— Слуховете са верни — призна тя. — Поне тези за магията.

— Зная това, но косата ви, лицето ви, гласът ви… — той поклати глава. — Всичко е съвършено. Как да зная, че не сте истинският Салдур?

Ариста затвори очи. В миг Салдур изчезна и отново се появи принцесата на Меленгар.

— Аз съм — увери го тя. Пристъпи напред и видя как той трепна. Болеше я да вижда това — повече, отколкото бе очаквала. — Трябва да ми се довериш — рече тя.

— Как бих могъл? Как да съм уверен, че наистина сте вие, след като си сменяте кожите тъй лесно?

— Попитай ме нещо.

Той се поколеба.

— Хайде, Хилфред.

— Бях ваш телохранител още от времето, когато бях много млад. Назовете ми имената на първите три жени, в които бях влюбен — и името на онази, която загубих заради белезите на лицето си.

Тя се усмихна и усети да се изчервява.

— Ариста, Ариста, Ариста, няма такава.

Той се усмихна. Тя не го изчака. Знаеше, че той не би посмял да направи подобно нещо сам. Затова обгърна ръце около шията му и го целуна. Усети как мускулите му внезапно се напрегнаха, но той не се отдръпна. Тялото му бавно се отпусна, ръцете му я прегърнаха. Той я притисна силно. Бузата му се допря към нейната, брадичката й бе положена на рамото му.

— Марибор да ми е на помощ, ако наистина сте Салдур — прошепна Хилфред в ухото й.

Тя тихо се изсмя и се зачуди дали това е първият път, в който прави нещо подобно след смъртта на Емъри.

Глава 23

Луната на есенното равноденствие

Ройс и Ейдриън започнаха да проверяват дулата — огромни каменни тунели, през които стопената лава изхвърчаше към морето. Бяха дузини, всеки от които насочен в различна посока, а достъпът им до сърцето на планината бе отрязан от прегради, контролирани от зъбчати колела. Продължиха да се катерят нагоре, докато не стигнаха до горния отвор и над тях не се появи небето.

Слънцето бе изгряло и разкрилата се гледка накара стомахът на Ейдриън да подскочи в гърлото му. Намираха се над моста. Светът изглеждаше много малък и тъй далечен. Тур Дел Фур се бе свел до малка купчинка сгради, сгушени в малко заливче. Около него се издигаха планини, приличащи на хълмове. Морето мязаше на локва, из която нещо проблясваше. Отне му миг да осъзнае, че това са гребените на вълните. Сметнатото за насекоми, всъщност бяха чайки.