Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 154

— Обзалагам се, че Салдур може да си влиза там по всяко време, нали?

— Разбира се, но ти не си Салдур.

Ариста се усмихна.

Тя се обърна към ментора:

— Нимбус, имам писмо за Хилфред и друго за брат си. Написах ги за всеки случай, ако нещо стане с мен. Искам да ти ги дам сега. Не ги занасяй, освен ако не си сигурен, че няма да се върна.

— Разбира се — той се поклони.

Амилия подбели очи.

Ариста подаде писмата на Нимбус и без причина го целуна по бузата.

— Просто се убеди да не въвлечеш Модина в това, когато те заловят — каза Амилия, напускайки заедно с Нимбус.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Модина.

— Нещо, което никога не съм опитвала преди, за което дори не съм сигурна дали го умея. Модина, не зная какво ще се случи. Може да направя някои страни неща. Не им обръщай внимание и не се намесвай, разбра ли?

Модина кимна.

Ариста коленичи, разстилайки роклята край себе си. Пое дълбоко въздух, затвори очи и наклони глава назад. Отново вдиша дълбоко и застина неподвижна. Дълго време не помръдна. Дишаше много бавно, много ритмично. Дланите й се разтвориха. Ръцете й се повдигнаха, като че дърпани от невидими конци или повдигнати от въздушните течения. Леко започна да се поклаща настрани, люлеейки коса. Започна да напява. Напевите преминаха в мелодия, мелодията — в думи, които Модина не разбираше.

Тогава Ариста започна да сияе. Сиянието ставаше по-ярко с всяка произнесена дума. Дрехата й стана бяла като светлина, кожата светна. Скоро стана прекалено болезнена за очите, така че Модина се извърна.

Сиянието угасна.

— Проработи ли? — попита Модина. Обърна се към Ариста и ахна.

* * *

Когато Ариста отвори вратата, пазачът се вторачи в нея.

— Ваша милост! Не ви видях да влизате!

— Тогава трябва да си по-внимателен — рече Ариста, ужасена от звука на собствения си глас — тъй познат и същевременно тъй различен.

Стражникът се поклони.

— Да, Ваша милост. Ще бъда. Благодаря, Ваша милост.

Ариста притеснена се втурна надолу по стълбите, стиснала кичура коса в лявата си ръка и късче тебешир в дясната. Чувстваше се гола, движейки се открито из коридорите, след като се бе крила толкова дълго. Не се чувстваше различно. Само поглеждайки към ръцете и облеклото си можеше да види доказателството, че заклинанието е проработило. Носеше имперска роба, а ръцете й бяха старчески, претрупани с дебели пръстени. Всеки слуга или пазач я поздравяваше почтително:

— Добър ден, Ваша милост.

Израстването със Салдур бе имало едно предимство — тя познаваше всяка черта от лицето му, маниерите, гласа. Бе убедена, че не можеше да направи същата илюзия с Модина, Амилия или Нимбус — дори и ако стояха пред нея. Това изискваше повече — тя познаваше Салдур.

Достигайки първия етаж на двореца, вече бе насъбрала увереност. Оставаха само два проблема. Ами ако попаднеше на истинския Салдур? И колко дълго щеше да трае магията? Само по интуиция бе работила с нещо, което знаеше, че е висша магия. Бе знаела какво иска и имаше обща представа как да го постигне, ала резултатът бе дело повече на шанс, отколкото на умение. Толкова много от магията й се дължеше на налучкване. Започваше да разбира това и не можеше да не бъде доволна от себе си.