Читать «Изумрудената буря» онлайн - страница 134

По стените тенкините бяха опънали грубовати дълги знамена, изобразяващи бяла тенкинска брадва върху черен фон. Точно както в Удоро, множество щитове висяха от тавана, подобно на прилепи в пещера. Огромна камина заемаше едната стена на помещението, където димеше цял дънер. На пода имаше тигрова кожа, чиято глава се взираше със зеленикави очи и пожълтели зъби. В другия край на залата имаше каменен трон. Основата му се бе пропукала заради обвилите краката му увивни растения. Отгоре му бяха струпани множество животински кожи, върху които беше се разположил мъж с налудничав поглед.

Главата му представляваше буря от косми — бели и черни, хвръкнали във всички посоки. Дълбоки белези разсичаха лицето му. Гъсти вежди се надвесваха над експлозивните му очи, които бързо се стрелкаха наоколо, въртейки се в очните кухини като топчета за игра, опитващи се да се освободят от черепа. Беше гол до кръста, с изключение на жилетка от кокалчета. Дългите му пръсти разсеяно си играеха с голяма окървавена брадва, положена в скута му.

— Кой е това? — запита военачалникът на тенкински. — Кой влиза в залата на Ерандабон непоканен и необявен? Кой крачи из гората на Ерандабон като стадо? Кой се осмелява да посещава Ерандабон в неговото леговище, неговото свещено място?

Странна сбирка от хора го заобикаляха. Всички очи се бяха насочили към влезлите. Беззъби, татуирани мъже разливаха напитки, а жени със сплъстени коси се олюляваха напред-назад в такта на нечуващи се ритми. Една от тях бе легнала гола на копринена възглавница, с огромна змия, увита около тялото й, на която шепнеше нещо. До нея стар плешивец с жълти нокти, дълги колкото пръстите му, рисуваше странни фигури по пода. Залата бе потънала в дим от туланови листа, които димяха в голям мангал.

В най-тъмните сенки на помещението имаше и други. Ейдриън едва ги различаваше в гъстия пушек и проблясването на огъня. Те се бяха скупчили в мрака, издавайки отсечени звуци, като воя на цикадите. Познаваше добре този звук. Виждаше само смътни сенки, движещи се върху камъните. Мятаха се нервно, напрегнато, като глутница гладни кучета, движенията им твърде паникьосани и бързи, за да принадлежат на хора.

Диладръм избута Уесли напред. Той си пое дъх и каза:

— Аз съм кадет Уесли Белстрад, действащ капитан на каквото е останало от екипажа на „Изумрудената буря“ — кораб на Нейно Имперско Високопреосвещенство, потеглил от Акуеста. Нося съобщение за Вас, Ваша светлост.

Поклони се дълбоко. На Ейдриън му се струваше комично, момче от такова благородно семейство да се прекланя пред такъв като Ерандабон Гайл, комуто съвсем малко не достигаше, за да бъде изцяло луд.

— Лорд Ерандабон чакаше новини — мъжът на трона заговори на апелански. — Лорд Ерандабон броеше луните и звездите. Вълните се плискат, кораби идват, мракът нараства, а Ерандабон все чака. Седи и чака. Чака и седи. Голямата сянка расте на север. Боговете отново идат, носейки смърт и ужас за всички. Неумиращите ще стъпчат земята под нозете си, а Ерандабон го карат да чака. Къде е това съобщение? Говори! Говори!