Читать «Силата ТЕ» онлайн - страница 5

Марихуаната му беше напълно достатъчна. Най-добрите — Златната Кона, Моуи Уоуи, Маслото Пуна — се внасяха от Хаваите, но все пак струваха по-малко от „скоростните топки“.

Със своите пари Баколод поддържаше колата си и залагаше на боеве с петли. От 7000 филипински острова той си избра остров Хузи, надявайки се да се измъкне от претъпканата Манила. Поръча специални мебели — ръчна изработка, пригодена за лилипутските размери на Хузи. Би направил всичко, за да бъде тя щастлива.

Обсъждаха пътуване до Лас Вегас, с едно отклонение до Дисниленд в Южна Калифорния. Мислеше да си купи и нова кола. Тъй че когато Леон Баколод каза „да“ на китаеца, той си мислеше най-вече за парите. Както и за удоволствието от подпалването на пожара. Какъвто и да е пожар, когато и да е.

Работата със сладкодумния китаец обаче си беше предизвикателство. Първо, той беше уклончив. Не беше лесно да го заковеш за нещо. Баколод се възхищаваше от елегантните му дрехи и маниери, както и от умението му да подбира думите много внимателно. Обожаваше и точния като компютър мозък на китаеца. За Леон той беше дълбокомислен човек, който веднага внушава респект.

Но ако го разгневиш, китаецът ставаше опасен като змия. Омразата му се развихряше и не познаваше граници. Баколод знаеше историята за информатора. Китаецът чакал петнадесет години, за да си отмъсти на един малайзиец, който го предал на полицията.

Петнадесет години. Достатъчно време, за да може малайзиецът да погледне на предателството си срещу китаеца като на стара история. Би могъл да се обзаложи, че всичко, което е имало значение, вече е забравено.

Сладкодумният китаец обаче никога не прощаваше. Решил, че моментът на отмъщението е дошъл, той пристъпил към действие като истински член на Триадата. Полял очите на малайзиеца с киселина, после заповядал да го осакатят. Сега информаторът пълзи по задните улички на Манила и се прехранва от просия. И напомня за злобната природа на китаеца.

Леон Баколод остави датсуна на паркинга и тръгна към входа на ЗСТ. Влажна мъгла бе паднала над върха на планината. Тя скриваше и неканените посетители, онези, които плъзваха по паркинга след залез-слънце: гущери, големи като змии; черни плъхове с дълги опашки; изгладнели диви кучета. Всички се оглеждаха в очакване на угощението с боклуците наоколо.

В мъгливи нощи неспокойният Баколод не можеше да прекоси паркинга, без да си помисли, че плъховете ще загризат глезените му. Или че дивите кучета ще го захапят за топките. Това със сигурност бяха глупави тревоги, тъй като нищо подобно не беше се случвало нито с него, нито с колегите му от ЗСТ. Но както казваше Хузиана де Вега, той бързо изпадаше в нервна възбуда за нищо.

На входа на ЗСТ махна с ръка на пазачите, трима дребни негритос с тъмна кожа и вълнисти коси, характерни за расата им. И тримата бяха въоръжени с узита и вечеряха динугуан — свински дреболии, задушени в кръв от прасе. Провинциални уроди, обули първия си чифт обувки. Селяндури, пристигнали в големия град, но все още натъжени за източните джунгли, където роднините им се биеха с лъкове и отровни стрели. Баколод им се усмихна. Гадеше му се от тези копелета.