Читать «Силата ТЕ» онлайн - страница 24

Няколко котки, застанали нащрек и с присвити очи, се разхождаха напред-назад из клетките си. Други, бдителни иззад полупритворените си очи, лежаха тихо върху купчините слама и дишането им едва се забелязваше. Всичките очакваха нещо. Парчетата кърваво месо, вечерята на животните, лежаха недокоснати върху подовете на клетките.

Чаплите, патиците, фазаните и кукувиците в градините и езерата също бяха притихнали. Космите по ръцете на Пао настръхнаха. Нещо щеше да се случи. Тигрите и птиците го усещаха. Той знаеше, че неочакваното спокойствие е затишие пред буря. Изведнъж се почувства уязвим.

После видя свещеника. Старецът стоеше пред клетката на снежния леопард, приковал очи в красивата котка и забравил за всичко друго. Името му беше Да-чиен и той се появяваше в къщата на Лин Пао, без да го повикат. Това беше отношение, от което Пао доста се дразнеше.

Този път Да-чиен пристигна четири дни след като го повикаха. И без да уведоми предварително. Дяволско нахалство. И никакво уважение. Гордият и избухлив Лин Пао не би търпял подобно поведение от никой друг.

Да-чиен беше дребен мъж с очила, с огромно чело и приятен, басов глас. Беше облечен с парцалив яркожълт халат и износени сандали. Подпираше се на бастун. Дали вече знаеше за затрудненията на Лин Пао? Пао гледаше как свещеникът премята черните мъниста, увиснали от врата му, и наблюдава снежния леопард през полупритворените си очи. Свещеникът знаеше. Той бе убеден в това.

Снежният леопард лежеше на една страна с глава към свещеника и двамата гледачи, силни млади аборигени от племето Бей Нан. И двамата изглеждаха раздразнени, което не изненада Пао. Във въздуха се носеше аромат на смесена туршия, пържени кнедли и рибени рулца. Очевидно аборигените са се наслаждавали на вечерята си, преди да бъдат прекъснати от стария свещеник и Лин Пао.

Тъй като те се хранеха с остатъците от кухнята му, смяташе, че има право да ги прекъсва, когато си поиска. Единият, кривокрак, къдрав дребосък, се нацупи, докато все още стискаше пръчиците от тиково дърво в свития си юмрук. „Нека да е нещастен — помисли си Пао, — но ако не иска да умре още в този миг, да не се опитва да споделя нещастието си с мен.“

Предпочиташе аборигените за гледачи на животните. Те бяха трудолюбиви и надеждни, докато не им се наложеше да вземат бързи решения. Първобитните не можеха да мислят бързо. Но какво можеш да очакваш от хора, които в края на двадесети век още ходят на лов за глави?

Колкото до свещеника, той го възприемаше като мрачен дребосък без чувство за хумор. Малко рязък по време на спор, но отлично предсказваше бъдещето. Много дебелоглав. Очевидно знанията му за божествената воля го правеха изключително самоуверен.

Даваше и отказваше съвети, когато намереше за добре, и изчезваше от храмчето си за цели седмици, без да каже на никого за местонахождението си. Не се вслушваше в ничие мнение, освен в своето и без страх говореше каквото мисли. Неспособен да контролира или да сплаши свещеника, Лин Пао можеше само да скрие неудобството и опасенията, които изпитваше в негово присъствие. Само изглеждаше спокоен около него.