Читать «Силата» онлайн - страница 45

— Добре. — С кутията и лопата в ръка, Каси излезе от кръга и се отдалечи от момичетата. Зад гърба й останаха танцуващите пламъци на свещите.

Не й се искаше да заравя кутията близо до пътя. Там почвата беше сбита и засипана с чакъл. Трудно щеше да изкопае дупка, а и нямаше да е достатъчно дълбока. Освен това, ако не се отдалечеше достатъчно, някой можеше да намери мястото и да я извади, преди да е настъпил подходящия момент.

Каси продължи да върви на изток. Чуваше шепота на морето и усети слабия солен бриз. Изкачи няколко големи скали и плажът се простря пред нея безлюден и тайнствен. Бели пенести вълни тихо се плискаха в брега.

Жълта луна, почти наполовина пълна, изгряваше над океана. „Жалееща луна“, спомни си Каси. Беше с цвета на очите на Фей. Всъщност луната приличаше на злокобно древно око. Каси изпита неприятното чувство, че някой я наблюдава, когато заби лопатата в студения сух пясък и започна да копае.

Направи достатъчно дълбока дупка. Изровеният пясък се беше вкоравил и Каси се притесни дали влагата няма да повреди кутията на Диана. Когато я постави в дупката, медната ключалка проблесна на лунната светлина. Беше отключена. Каси се изкуши да надникне вътре.

„Не ставай глупава“, каза си тя. „След всичко, което преживяхте с Диана, нима не можеш да заровиш някаква си кутия, без да погледнеш какво има вътре…“

„Никой няма да разбере“, оправда се някакъв глас в главата й.

„Аз ще знам“, отвърна Каси на гласа. Готово. Тя засипа решително кутията с пясък, като си помагаше с лопатата, за да стане по-бързо.

Докато го правеше, забеляза черен силует.

„Това е просто сянка“, помисли си Каси. Луната беше вече достатъчно високо и скалата до брега хвърляше дълга сянка. Каси я наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато заглаждаше пясъка над заровената кутия. Така, вече не личеше, че нещо е закопано там. Сянката се издължи към нея, но може би просто луната се беше издигнала по-високо в небето…

„Нищо подобно“, сепна се Каси. Спря да изтупва ръцете си от пясъка и впери поглед в нея.

Сенките трябваше да стават по-къси с издигането на луната. Също както на дневна светлина. Тъмното петно обаче определено беше по-близо до нея.

Изведнъж шепотът на океана се засили.

„Трябваше да послушам Диана. Не трябваше да се отдалечавам“, каза си Каси. Тя погледна бавно и небрежно през рамо. Скалите, по които се беше изкачила, изглеждаха далеч и кръгът от свещи не се виждаше оттук. Не се чуваше нищо, освен шума на вълните. Каси се почувства уязвима и сама.

„Не показвай, че се страхуваш. Изправи се и си тръгни“, нареди си тя. Сърцето й блъскаше в ребрата. Когато се изправи, сянката се премести.

Боже господи! Нямаше как да се престори, че това е нормално. Сянката вече дори се беше откъснала от скалата. Беше като тъмно петно на пясъка, плъзгаше се като течност и се движеше към нея. Беше жива.

„Бягай, бягай!“, изкрещя съзнанието й. Краката й обаче не се подчиниха. Бяха сковани, парализирани. Не можеше да се помръдне.